Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
Дневният ред за днес беше изчерпан, така че можех да се метна на някое такси и да се прибера в хотела, но тъй като нямах за вечерта никакви планове, освен да си поръчам в стаята поредната скъпа вечеря, реших да се поразходя още малко. Погледнах възхитен за последно черквата и тръгнах из тесните улички на Уайтчапъл напосоки, по-точно натам, където, ако не ме лъжеше паметта, бях видял спирка на метрото.
Докато се мотаех, с изненада установих, че непрекъснато виждам в пролуките между жилищните блокове камбанарията на черквата „Крайст“. Бях изумен, че ако знаеш накъде да гледаш, старият храм властва над всичко наоколо. В тази част на Ийст Енд витаеше някакъв странен дух, но не заради сградите, които бяха доста порутени и си личеше, че са строени в съвсем различни епохи. Кинг ми бе обяснил, че през Втората световна война самолетите на „Луфтвафе“ са сринали до основи почти целия Ийст Енд, и аз направо недоумявах как черквата „Крайст“ не е пострадала, и си е останала непокътната. Доколкото си спомняше Кинг, била строена още в началото на XVIII век и на мен ми се струваше, че някои от сградите в квартала са дори по-стари.
Но докато се разхождах безцелно по уличките и пресечките, не видях постройка, която да изглежда по-стара от магазините в центъра на Лос Анджелис. Е, случваше се да се натъкна и на обвеяна от историята фасада, но тя бе притисната между две много по-нови и въпреки това невероятно занемарени жилищни сгради. Всички заведения тук като че ли бяха на азиатци, навсякъде се носеше пикантната остра миризма на домашно готвено, от която огладнях.
Продължавах да вървя, но явно не в посоката, в която смятах, че съм тръгнал. Носех една от посветените на Джак Изкормвача карти, която ми бяха дали онези от „Връзки с обществеността“, но в Лондон наблюдавах съзнателното упорито усилие имената на улиците да са възможно най-трудни за откриване, а дори и да намерех някоя табела с името на улицата, не успявах да разбера къде точно върху картата се пада тя. Веднъж тръгнах по нещо като алея, която свършваше точно насред един от блоковете — Кинг ги наричаше общински жилища, и за пръв път си навлякох враждебните погледи на неколцина азиатчета. Ускорих малко крачката и се поуспокоих, когато видях, че те не са си направили труда да тръгнат подире ми. Ако това се бе случило в Лос Анджелис, ощастливените хлапаци досега да са хвърлили в боклукчийските кофи разчлененото ми тяло и да са продали часовника и обувките ми.
От поредната пресечка излязох на безлюдна калдъръмена улица — и тук, разбира се, никъде не видях табела с името — и погледнах в едната, сетне в другата посока, с надеждата да зърна черковната камбанария и криво-ляво да се ориентирам къде съм. Но от двете страни на улицата имаше три-четириетажни блокове и от тях не успях да видя своя „жалон“. Тръгнах наслуки надясно, ала след две-три пресечки се усъмних, че съм избрал правилната посока, защото и бездруго неугледният квартал около черквата „Крайст“ тук се превръщаше в откровени коптори. Пак не можеше да се мери с Източен Лос Анджелис или Лонг Бийч, но улиците определено си бяха по-мръсни и за пръв път видях върху стените графити. Не им обърнах внимание, докато не съгледах първото „УЛТИМА ТУЛИЙ“, надраскано с червено, което приличаше прекалено много на кръв.
Все още не се притеснявах — през годините съм се озовавал и на много по-страшни места — но си казах, че едва ли най-умното нещо на тоя свят е да се размотаваш сам в опасен квартал на непознат град. Пък и нещо в този УЛТИМА ТУЛИЙ направо ми късаше нервите. От няколко пресечки не бях срещал никого, освен облечени в черно мюсюлманки, които никога не вдигаха поглед, и тумби млади азиатци, които пък ме зяпаха нагло — реших, че не е разумно да търся помощ и от едните, и от другите.