Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Коруин! — възкликна той и ме прегърна.
Притиснах раменете му към себе си.
— Като те гледам, май едно питие ще ти се отрази добре.
— Да, така е — съгласи се той и аз го поведох към библиотеката.
Около три минути по-късно, когато се бе настанил, с чаша в едната ръка и цигара в другата, Рандъм каза:
— Те са по петите ми. Скоро ще бъдат тук.
Флора издаде лек вик, на който и двамата не обърнахме внимание.
— Кои са те? — попитах аз.
— Хора от Сенките. Не знам нито кои са, нито кой ги е изпратил. Обаче са четирима или петима, може би дори шестима. В самолета пътуваха с мен. Взех полет дотук. Те се появиха около Денвър. Няколко пъти местих самолета, за да се отърва от тях, но не се получи — а не исках да се отклонявам прекалено много от следата. Изплъзнах им се в Манхатън, ала само спечелих малко време. Мисля, че скоро ще са тук.
— И нямаш абсолютно никаква представа кой може да ги е изпратил?
Той се усмихна за миг.
— Е, предполагам, че няма да сбъркаме, ако се ограничим в рамките на семейството. Може да е Блийс, Джулиан или пък Кейн. А може да си бил и ти, за да ме докараш тук. Надявам се, че не е така, обаче. Не си ти, нали?
— Опасявам се, че не съм — отрекох аз. — Колко силни изглеждат?
Той вдигна рамене.
— Ако бяха само двама или трима, щях да се опитам да ги нападна от засада. Но не смея при цялата тази тълпа.
Рандъм беше дребничък, може би един и шейсет на ръст и тежеше вероятно не повече от шейсет килограма. Но звучеше съвсем сериозно, когато каза, че може да се справи с двама или трима нападатели, с голи ръце. Изведнъж се замислих за собствената си физическа сила, след като бях негов брат. Чувствах се удобно силен. Знаех, че с охота ще приема схватката с който и да е мъж в честна борба без никакви особени страхове. Колко ли бях силен?
Изведнъж ме завладя увереност, че ще имам възможност да разбера.
На входната врата се почука.
— Какво ще правим? — попита Флора.
Рандъм се засмя, свали си вратовръзката и я захвърли върху палтото на бюрото. После си разкопча жилетката на костюма и огледа стаята. Погледът му попадна върху сабята, той за миг прекоси помещението и я грабна. Аз напипах 32-калибровия пистолет в сакото си и освободих предпазителя.
— Готови ли сте? — попита Рандъм. — Има вероятност да разбият вратата. Следователно ще влязат. Кога за последен път си участвала в битка, сестричке?
— Прекалено отдавна — отговори тя.
— Тогава най-добре е да започнеш бързо да си освежаваш паметта — й каза той, — защото ни остава съвсем малко време. Някой ги напътства, сигурен съм в това. Но ние сме трима, а те са най-много два пъти повече от нас. Защо да се безпокоим?
— Не знаем какво са? — подхвърли Флора.
Отново долетя чукане.
— Има ли някакво значение?
— Няма — отвърнах аз. — Да отида ли да им отворя?
И двамата леко пребледняха.
— Бихме могли да изчакаме…
— Да извикам тогава ченгетата — предложих.
И двамата се засмяха, почти истерично.
— Или пък Ерик — погледнах внезапно към нея.
Ала тя поклати глава.
— Просто нямаме време. Разполагаме с Фигурите, но докато той успее да отговори — ако реши да го направи, — вече ще е твърде късно.
— А може да са и негови хора, нали? — вметна Рандъм.
— Съмнявам се — рече тя — и то много. Не е в неговия стил.
— Така е — включих се аз, просто заради изкушението, а и за да им покажа, че съм наясно с нещата.
Звукът от чукането по вратата долетя отново и то много по-силно.
— Ами Кармела? — попитах аз, споходен от внезапна мисъл.
Флора поклати глава.
— Смятам, че е малко вероятно да отвори вратата.