Кръвни връзки

Докато разглеждахме колите, спряхме пред едно чисто ново субару аутбек, което според мен удовлетворяваше почти всичките му изисквания. Шофьорските ми инстинкти ми подсказваха, че субаруто е точно това, от което се нуждаех. Управляваше се лесно и имаше приличен двигател. И все пак…

— Чувствам се като домакиня от предградията, която вози децата си на тренировки по футбол — изтъкнах. — Твърде млада съм за това.

— Домакините от предградията карат ванове — осветли ме Кийт. — А и няма нищо лошо във футбола.

Намръщих се.

— Трябва ли да е кафява?

Налагаше се, освен ако не искахме да купим кола втора употреба. Колкото и да ми се искаше да избера нещо в синьо или червено, по-важно за мен все пак беше да е нова. На придирчивата ми натура не й се нравеше идеята да шофирам колата на „някой друг“. Исках да е само моя, нова и чиста. Така че сключихме сделка с търговеца и аз, Сидни Мелроуз, станах горд собственик на кафяво комби. Нарекох го Лате, като се надявах, че любовта ми към кафето много скоро ще се прехвърли и върху колата.

След като приключихме със задачите, Кийт ме остави и се запъти към апартамента си в центъра на Палм Спрингс. Предложи ми да отседна при него, но аз учтиво отказах и си наех стая в хотел, благодарна за дълбоките джобове на алхимиците. Честно казано, бих платила дори със собствените си пари, за да не спя под един покрив с Кийт Дарнъл.

Поръчах си лека вечеря в стаята, наслаждавайки се на усамотението след всичките часове, прекарани в колата с Кийт. После си облякох пижамата и реших да се обадя на мама. Макар да се радвах, че за известно време съм се освободила от неодобрителната опека на баща ми, майка ми щеше да ми липсва.

— Тези коли са добри — каза ми мама, след като започнах разговора по телефона с обяснения за посещението ми в автокъщата. Майка ми винаги е била свободолюбив дух, което я правеше доста неподходящ партньор за някой като баща ми. Докато той ме учеше само на химически уравнения, тя ми показваше как да сменям маслото на автомобила си. Алхимиците не бяха длъжни да се женят помежду си и аз все се чудех какви сили са събрали заедно моите родители. Може би в младостта си баща ми не е бил толкова скован и студен.

— Предполагам, че си права — отвърнах, макар да знаех, че звуча нацупено като малко дете. Майка ми бе един от малкото хора, с които се чувствах свободно. Тя бе ревностен привърженик на това да не прикриваш чувствата си. — Мисля, че малко съм подразнена, защото нямах думата по въпроса.

— Подразнена? Аз съм бясна, че той дори не ми каза за това — изфуча тя. — Не мога да повярвам, че те е измъкнал ей така, съвсем потайно! Ти си моя дъщеря, а не някаква вещ, която просто може да премести. — За миг майка ми по странен начин ми напомни за Роуз. И двете притежаваха непоколебимата склонност да казват винаги това, което мислят. Тази им способност на мен ми изглеждаше необичайна и екзотична, но понякога, — когато се замислех за собствената си резервирана природа, толкова внимателно контролирана — се питах дали аз не съм странната.