Пътят на доктор Шенън
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Пътят на доктор Шенън». Краткое содержание книги:
Останал сам в купето, аз се свих в един ъгъл, уморен от прекалената любезност, и се опитах да преценя собственото си отношение към нея. Искреността налага да призная, че запознаването с това простодушно и трудолюбиво семейство засили отвращението, което изпитвах към себе си — почувствах се дребен, жалък, а имах достатъчно основание да се сметна и направо за подлец.
После си припомних, как в Хай парк Джин Лоу се бе изчервила невинно със сведен поглед. Не бях имал сантиментални приключения и бях лишен от самомнение в тая насока. Но една мисъл ме прониза сега като стрела. Аз трепнах и се изправих възмутено на седалката в празното купе.
— О, не! — извиках. — Не би могла… не е възможно… Би било истинска глупост!
VI
Настъпи февруари, още по-мразовит, със студени, ясни, слънчеви дни, които съживяваха кръвта. Повече от месец вече бях потънал изцяло в собствената си работа. Наистина беше приятно да се живее.
Ломекс и Спенс забелязваха, разбира се, заниманията ми, но Смит, когото улавях от време на време, че ме наблюдава втренчено, хапейки края на рошавия си мустак, не можеше да отгатне какво правя. Откакто професор Ъшер отсъстваше, той прекарваше по-голямата част от деня в университетския бюфет.
Работата, с която се бях наел, не беше лека. Не смятайте, че научните изследвания се вършат в приятен поетичен унес; преди да види зората, човек трябва да се лута из пътеките на лабиринти или като Сизиф да тика непрестанно нагоре търкалящия се камък.
И все пак, след като опитах много средства, които се оказаха безполезни за целта ми, успях най-после да отгледам в пептонов бульон една култура от донесените от Дрийм образци, в която смятах да открия причинителя на епидемичното заболяване. Докато гледах жълтите чертички, образуващи в светлосинята течност шафранови нишки, които се разрастваха и съединяваха като ярък минзухар — много по-ценни за мене от най-рядкото цвете — сърцето ми подскачаше от дълбоко вълнение. Не бях виждал досега такава култура, тя обещаваше нещо особено и ново, а това укрепваше люшкащата се сграда на моите надежди.
Тъй като времето, с което разполагах, намаляваше, аз ускорих усилията си да получа чрез подбор здрави и чисти образци от този скъпоценен организъм. Имах ключ от страничната врата на Института по патология, откъдето можех да вляза в лабораторията, след като всички си отидат. След чая у мис Дийри аз се връщах в института и стоях там, потънал като водолаз в хладната самота на зеленикавия полумрак, свързан със света само чрез една едва уловима нишка от съзнанието ми, докато часовниците възвестят полунощ в безшумния университет. Това бяха най-продуктивните ми часове.
Убеден бях, че ще мога да довърша тази съществена фаза от работата си до следващата събота, първи февруари, и да залича още същата нощ всякакви следи от опитите. Всичко беше прекрасно нагласено, като добре нарисувана мозайка — професор Ъшер бе писал, че ще се върне в понеделник, трети февруари, и щеше да ме завари на мястото ми, зает с неговите опити.
В сряда вечер от последната седмица към девет часа сметнах, че културата е най-после готова за изследване и нанесох с платинена шпатула част от нея върху едно предметно стъкло. Настъпил бе решителният миг. Без да си поема дъх, поставих стъклото под обектива за имерсия и ахнах неволно, когато тъмните форми заподскачаха върху светлия фон.
Стъклото беше преизпълнено с малки бацили във форма на запетая, каквито не бях виждал досега.
Дълго стоях неподвижен, загледан в откритието си, обзет от опияняващ възторг. Най-после се опомних, отворих бележника си и започнах да описвам с научна точност организма, който нарекох заради формата му бацил C. Пишех може би от петнадесетина минути, когато вниманието ми бе внезапно прекъснато от светването на прозорчето над вратата на лабораторията. След няколко мига чух стъпки в коридора, вратата се отвори и смразен от смущение видях как професор Ъшер влиза в лабораторията. Беше в сив костюм и тъмна пелерина, а бледото сурово лице беше изпрашено от пътуването. Отначало не можах да повярвам, че е наистина той. Но скоро разбрах, че идва направо от влака.
— Добър вечер, Шенън. — Той пристъпи бавно, сдържано. — Още ли сте тук?
Аз примигах и го погледнах през стъкленичките с културите. Той гледаше именно тях.
— Проявявате забележително трудолюбие. Какво е това?
Съвършено смутен от това залавяне, аз не продумах. Защо, защо се бе върнал по-рано?