Драконите на изгубената звезда [bg]

— Най-добрият — казваше Тасълхоф. — Най-добрият приятел в целия свят. Ето защо дойдох да го търся. А сега, щом взаимно се намерихме, отново сме заключени, както в добрите стари времена. Тъкмо разказвах на Джерард всичко за чичо Трапспрингър…

— Къде съм? — попита внезапно гномчето. — Кои сте вие?

— Първа учителко, нека ви обясня… — започна Джерард.

Златна Луна вдигна ръка в заповеден жест, който накара всички, включително и Тас, да замълчат.

— Няма нужда от обяснения — каза тя, като отново се втренчи в очите на рицаря. — Дошли сте тук на гърба на син дракон.

— Да, Първа учителко. Тъкмо се канех да заявя в свое оправдание, че нямах голям избор, така че…

— Да, да. Няма значение. Трябва да бързаме. Лейди Одила каза, че драконът все още е някъде в района и въпреки че така и не са го открили, според нея все още е в околностите на Солантъс. Вярно ли е това?

— Аз… Няма как да зная със сигурност, Първа учителко — отвърна объркано Джерард. В началото си бе помислил, че е дошла да го обвинява, после — че иска да се помоли за него, или каквото там правеха Мистиците. Сега обаче със сигурност разбираше какво иска тя. — Предполагам. Напълно е възможно. Синият дракон обеща да изчака завръщането ми. Възнамерявах да доставя съобщението си пред Съвета на рицарите и веднага да отлетя обратно за Квалинести, за да помогна с каквото мога на елфите по време на сражението.

— Отведете ме там, сър.

Джерард се втренчи с празен поглед в нея.

— Трябва да отида там — продължи тя със странно безумен глас. — Разбирате ли? Трябва да открия начин да стигна дотам, а вие и вашият дракон можете да ми помогнете. Тас, спомняш си обратния път, нали?

— До Квалинести ли? — попита развълнувано кендерът. — Разбира се, че зная пътя! А и ми се намира някоя и друга карта…

— Не до Квалинести — отговори Златна Луна. — До Кулата на Върховното чародейство в Нощлунд. Каза, че си бил там, Тас. Ще ми покажеш пътя.

— Първа учителко — заекна рицарят. — Аз съм затворник. Чухте обвиненията срещу мен. Не мога да ходя никъде.

Златна Луна обви ръка около една от пречките на решетката. Стисна толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха като кост.

— Надзирателят заспа. Направих му заклинание. Не може да ме спре. Никой не може да ме спре. Трябва да отида в Кулата. Трябва да говоря с Даламар и Палин. Мога да ходя и ще ходя, ако се наложи, но драконът е по-бърз. Ще ме заведете там, нали, сър Джерард?

Дългите години, прекарани във водачество на Ордена на Мистиците бяха приучили Златна Луна да заповядва, а заповедите й да бъдат изпълнявани. Красотата и тъгата й го трогнаха. Освен всичко това обаче, тя му предлагаше възможността да се върне в Квалинести, да се бие, да живее или умре редом с онези, за които го беше грижа.

— Ключът за килията е на халката, която надзирателят носи… — подхвана той.