Камерата [The Chamber-bg]

— Да се откажа ли искаш? — сряза го Адам.

Сам разглеждаше пожълтелите си нокти.

— Може би — каза той и бързо облиза един от пръстите си.

Адам седна на стола до него вместо на обичайното за адвокатите място срещу масата и го изгледа изпитателно. — Какво има, Сам?

— Не знам. Мислех си…

— Слушам те.

— Когато бях съвсем млад, най-добрият ми приятел загина при автомобилна катастрофа. Той беше на двайсет и шест, имаше съпруга, дете, нова къща и целият живот беше пред него. И изведнъж умря. Надживях го с четирийсет и три години. Най-големият ми брат умря на петдесет и шест. Надживях го с тринайсет години. Аз съм стар човек, Адам. Много стар. Уморен съм. Иска ми се да се откажа.

— Недей, Сам.

— Знаеш ли колко ще спечелиш? Ще се спасиш от напрежението. Няма да бъдеш принуден да прекараш следващата седмица в лудо тичане и подаване на безполезни молби. Няма да се чувстваш победен, когато всичко свърши. А аз няма да прекарам последните си дни в молитви за някакво чудо. Вместо това мога да си сложа нещата в ред. Можем да прекараме още известно време заедно. Ще ощастливя много хора — семейство Крамер, Макалистър, Роксбър, осемдесет на сто от американците, които подкрепят смъртното наказание. Още един светъл момент за закона и реда. Мога да си ида с малко достойнство, а не като някой нещастник, който се страхува от смъртта. Наистина е твърде примамливо.

— Какво е станало с теб, Сам? Миналата събота ти все още беше готов да се бориш.

— Уморен съм да се боря. Аз съм стар човек. Живях дълго. И какво ще стане, ако успееш да ми спасиш кожата? Какво ще стане с мен? Ще си остана тук, Адам. Ти ще се върнеш в Чикаго и ще се заловиш с кариерата си. Сигурен съм, че ще идваш когато можеш. Ще си пишем писма и картички. Но аз за разлика от теб трябва да живея в Отделението. Ти нямаш никаква представа за това.

— Не бива да се отказваме, Сам. Все още имаме шанс.

— Ти няма да решаваш. — Той довърши втория сладолед и изтри с ръкав устата си.

— Не те харесвам такъв, Сам. Харесвам те, когато си бесен, лош и с хъс за борба.

— Уморих се, разбра ли?

— Не можеш просто да ги оставиш да те убият. Трябва да се борим до последно, Сам.

— Защо?

— Защото не е редно. От морална гледна точка не е редно щатът да ти отнеме живота, затова не можем да се откажем.

— Но тъй и тъй ще загубим.

— Може би. А може и да не загубим. Та ти се бориш вече десет години. Защо да се откажеш сега, когато остава само една седмица?

— Защото всичко свърши, Адам. Това е краят.

— Може би. Но не можем да се откажем. Моля те, не се предавай. Ами че аз вече напредвам. Размърдах ония негодници.

Сам се усмихна любезно и го погледна покровителствено. Адам се примъкна по-близо и сложи ръка върху рамото му.

— Измислих няколко нови стратегии — каза той сериозно. — Всъщност утре ще дойде да те прегледа един експерт.