Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете) [bg]

— Не виждам тържествено посрещане — подметна ухилено Джеймс.

Локлир кимна. Край пътя наистина имаше само малобройна група зяпачи. Повечето минувачи не им обръщаха почти никакво внимание.

— Сигурно Арута не е пратил вестоносец да предупреди, че пристигаме днес.

— Не, трябва да е нещо друго — отбеляза Джеймс, чието пробудено любопитство бе прогонило остатъците от натрупаната умора.

Локлир плъзна поглед по лицата на зяпачите, които се отдръпваха бързо от пътя на конете, и забеляза с тревога и безпокойство.

— Май си прав, Джеймс.

Шумотевицата в столицата на Западните владения на Островното кралство не утихваше никога. Дори в най-късните часове на нощта из улиците се чуваха най-различни звуци. Всеки град има свой характерен пулс, а този на Крондор Джеймс познаваше като своя собствен. Достатъчно бе да се заслуша в ритъма, за да разбере какво му казва: „Нещо не е наред“. До залез-слънце оставаше само час, ала въпреки това градът бе необичайно смълчан.

— Какво смяташ, че може да е станало? — попита Локлир.

— Мисля, че ей сега ще разберем — отвърна Арута вместо Джеймс. Принцът бе забавил ход и незабелязано се бе приближил към двамата.

Младежите проследиха погледа му и забелязаха, че при градската порта ги очаква неголяма група. Най-отпред стоеше принцеса Анита и на лицето й се четеше облекчение. Все още млада, въпреки десетте години брак и майчинство, тя бе прибрала червеникавата си коса под широкопола бяла шапка, която — помисли си Джеймс — малко наподобяваше кораб с разперени платна. Но такава бе последната мода, а и той не би посмял да се шегува с предпочитанията на принцесата, особено когато следващата й усмивка бе предназначена за него.

Джеймс отвърна на усмивката и за миг си позволи да се отпусне в блажената й топлина.

Момчешкото му увлечение по Анита отдавна бе прераснало в зряла и всеотдайна обич и макар тя да бе твърде млада, за да я чувства като своя майка, често умело, с лекота и хумор, играеше ролята на негова по-голяма сестра. За всички, които ги познаваха достатъчно добре, бе вън от съмнение, че Анита гледа на Джеймс като на по-малък брат. Стигна се дори дотам, че децата й му казваха „чичо Джими“.

Отдясно на Анита стояха близнаците, деветгодишните принцове Боррик и Ерланд, които непрестанно се закачаха, сякаш не бяха в състояние да застанат спокойно дори за минута. Джеймс знаеше, че червенокосите малчугани са колкото интелигентни, толкова и палави. Някой ден с право щяха да заемат местата си сред най-могъщите благородници на Кралството, но за момента бяха просто две скучаещи момчета, на които им бе омръзнало да играят ролята на принцове и чакаха с нетърпение да ги освободят, за да се върнат към играта. От другата страна стоеше принцеса Елена, която бе с четири години по-малка от момчетата. Имаше нежните черти на майка си, но кожата й бе мургава като на баща й. Когато го зърна начело на неговата лична гвардия, лицето й грейна, тя посочи с ръка и извика:

— Ето го татко!

Арута даде знак на колоната да спре, пренебрегна официалните поздравления на церемониалмайстора, скочи от коня и пристъпи към семейството си. Първо прегърна жена си, после поздрави синовете и дъщеря си.