Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Точно навреме. Успя да види как един от колдуелските пазители на реда повръща в кофа.
И не че нямаше причина за това. Къщата сякаш бе потопена в човешка кръв. Всъщност без думата „сякаш“. Имаше толкова много кръв, че тя усещаше металически вкус в устата си, макар да беше отвън на чист въздух. Вътрешността на къщата приличаше на кървав басейн.
Полицаите се разхождаха из дневната и столовата, като внимателно подбираха къде стъпват не само защото беше местопрестъпление, но и защото очевидно не искаха лепкавата гадост да оплеска панталоните им. Труповете обаче липсваха. Нямаше нито едно тяло.
Или поне на пръв поглед.
Но в къщата все пак имаше новоприети лесъри. Шестнайсет на брой. Но тя не можеше да ги види, както и ченгетата, макар че според онова, което чувстваше, те стъпваха директно отгоре им.
Дали това не беше прикритието на Леш?
Какво ли беше намислил мръсникът? Първо да се обади на братята и да обяви за случилото се… А после да повика полиция? Или може би някой друг беше набрал 911?
Нужни бяха отговори на толкова много въпроси…
Наред с кръвта по пода имаше нещо, подобно на черно мастило, и един от полицаите го оглеждаше, сякаш беше открил нещо ужасно отвратително. Да… Но количеството на мазното вещество не беше достатъчно да обясни силната сладникава миризма, която Хекс бе проследила дотук… Затова стигна до извода, че въвеждането на новите лесъри е било успешно и онези, които бяха невидими, вече не бяха хора. Огледа гората наоколо. Къде ли се бе скрило златното момче на Омега?
Заобиколи къщата и мина отпред, където видя един пощальон, който очевидно се бореше с посттравматичния стрес, докато се опитваше да даде показания на униформените. Американските пощенски служби в помощ на закона.
Без съмнение той беше извикал ченгетата.
Поддържайки прикритието си, тя само наблюдаваше случващото се. Гледаше как ченгетата се борят с напъните си за повръщане, за да изпълнят задълженията си и чакаше появата на Леш… или пък на някой друг лесър. Когато около минута и половина по-късно на моравата се появи телевизионен екип, тя стана свидетел на това как една относително хубавка руса репортерка направи неумел опит да се прави на Барбара Уолтърс и в мига, когато записът приключи, се впусна да преследва полицаите за информация, докато не ги вбеси достатъчно, че да й позволят да надникне в къщата.
И това беше нейният момент да се прояви като сериозен журналист. Припадна право в ръцете на един униформен, а Хекс завъртя очи и отново се насочи към задната част на къщата. Нямаше да е зле да се настани удобно. Беше дошла тук, жадуваща за битка, но както често ставаше по време на война, се налагаше да изчака, докато не се появеше врагът.
— Изненада!
Извъртя се така бързо, че почти загуби равновесие. Единственото, което я спаси от падане, беше фактът, че ръката й, държаща кинжала, подейства като противотежест, защото я беше вдигнала високо над главата си, готова за действие.
— Ще ми се да се бяхме изкъпали заедно.
Блей се задави с кафето, което беше приготвил за двама им, докато Сакстън отпи от чашата си напълно спокоен. До такава степен, че ставаше повече от ясно как нарочно беше предизвикал реакцията му и сега й се наслаждаваше.
— Наистина обичам да те изненадвам — каза.
Е, беше успял. И естествено, тъй като беше червенокос, за Блей беше невъзможно да прикрие руменината, която заля лицето му.
Би било по-лесно да скриеш кола в джоба си.
— Околната среда е от първостепенна важност. Водата трябва да се пести. Бъди от зелените… или от нудистите, ако щеш.
Сакстън седеше облегнат на сатенените възглавници в леглото си, облечен в копринен халат, докато Блей се беше изтегнал върху допълнителната завивка в долната част на леглото, застлана изключително прецизно. Светлините на свещите превръщаха сцената в някаква фантазия, а блясъкът им размиваше всички граници.
Сакстън, разбира се, изглеждаше прекрасно сред шоколадовокафявите си чаршафи, а светлата му чуплива коса беше изрядно фризирана, макар да не си беше сложил пяна или лак. С леко притворените си очи и частично изложени на показ гладки гърди той беше готов, излъчващ желание… И ако се съдеше по аромата, който излъчваше, беше способен да даде на Блей онова, от което и той се нуждаеше. Поне вътрешно. Външният му вид не го биваше много. Лицето му все още беше подуто, устните му бяха подпухнали, но не защото бяха нацупени съблазнително, а заради якия удар на някакъв задник. Движеше се предпазливо, което означаваше, че по тялото му също имаше натъртвания.