Магия за мрак
- Автор: Керр Катарина
- Серия: Кралство Девери #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Магия за мрак». Краткое содержание книги:
Хората на Блейн бяха погребали Аластир и каквото беше останало от трупа на фермера горе по възвишенията. Невин отиде в обредното помещение, дръпна парчето черно кадифе и го хвърли в огнището, та Дивите на огъня да го изгорят. Докато то димеше и пукаше, разрови и намери в малък чиреп запасите от скъпоценната сол на фермера, както и две тънки боринки, каквито се използват да се пренесе огън от огнището до свещта. Не разполагаше с тамян, та се налагаше да се оправи с обикновен дим.
Когато се върна вътре, атмосферата му се стори малко по-ведра само от това, че на стената липсваше богохулният символ. Щеше му се да се заеме с пропъждането на злото веднага, но стаята имаше още тайни за разгадаване, а свършеше ли тази работа, те щяха да бъдат загубени. Седна с кръстосани крака пред кафявото петно от кръвта на Аластир, сложи настрана солта и борините, сетне забави дишането си и се съсредоточи. Изгради образа на шестолъчна звезда и тя засия като два преплетени триъгълника: единият червен, другият син. Бавно избута образа от съзнанието си, докато не засия пред него.
В средата на шестоъгълника си представи тялото на Аластир така, както го видя на разсъмване, сетне изпрати съзнанието си назад във времето, като отначало просто си спомни как е изглеждала стаята на светлината на свещите. Само за секунди истинският образ замени въображаемия, тъй като убийството беше извършено съвсем скоро. Видя как русокосият чирак коленичи да пази при главата на господаря си. Той гледаше как Аластир потръпва и се гърчи в транса си. Устата му беше изкривена в лека, ужасяваща усмивка; сетне ръката му се плъзна към колана и изтегли кинжала. Забави се известно време, сякаш се наслаждаваше на мига, сетне многократно заби острието в сърцето на безпомощния мъж. Тъй като не му се щеше да гледа ударите, Невин прекрати видението и оттегли звездата в себе си.
— Ето значи неочакваната помощ, която получих, така ли? Този би трябвало да е човекът, който е взел книгите и други обредни предмети. Стига, разбира се, Аластир да ги е носил със себе си.
Свити в ъгъла, Дивите закимаха да покажат, че Аластир е пътувал с всичкия багаж, който обикновено придружава един черен майстор. Бяха жалки подобия на духчета, разкривени и деформирани под въздействието на Аластир.
— Но е оставил кадифето. Да не е бързал, защото сме идвали?
И отново те кимнаха утвърдително.
— Затова ли не е убил Камдел?
Поклатиха отрицателно глави. Едно черно гномче с щръкнали навън зъби легна на пода и се направи, че се свива от страх, докато друго застана над него, вдигнало нагоре подобната си на животинска лапа ръчичка, сякаш държи нож. Сетне показа с пантомима как коленичи, прибра ножа в ножницата и потупа другото гномче нежно по рамото.
— Адове и пъкли! Да не искате да кажете, че се е съжалил над Камдел?
Те кимнаха тържествено в знак на съгласие.
— Я виж ти, не бих го допуснал! Е, приятелчета, това не е ваша работа. Скоро ще се отървете от тези отвратителни форми. Помогнете ми да извърша ритуалите по пропъждане, а после можете да ходите при кралете си.
Те подскочиха и усети радостта им, която се разля осезаемо, като вода, по него.
— Буден ли е? — попита Родри.
— Като че ли — Джил не звучеше много уверено. — Трудно е да се каже.
Родри влезе в помещението и се застави да погледне към Камдел, който лежеше върху леглото без риза. Беше мръсен и насинен, тук-таме имаше тънки корички от порязвания. После лордът отвори очи и ги вдигна предпазливо, сякаш очакваше Родри да му направи още няколко белега.
— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита Джил.
— Не — прошепна Камдел. — Вода?
През цялото време, докато Джил наливаше вода от една кана в чашата, Камдел не откъсваше широко разтворените си от страх очи от Родри.
— Слушай какво! Не ме ли помниш от двора? Аз съм Родри Мелуейд, по-младият син на Аберуин.
Като чу това, по устните на Камдел пробяга лека усмивка и той седна да вземе чашата с вода. Държеше я с две ръце, отпиваше по мъничко и оглеждаше стаята. Късното следобедно слънце падаше косо през прозореца и прашинките танцуваха в златистите снопове светлина. Доволен като дете, Камдел се усмихна при тази гледка. Родри усети у него да се надига отвращение и се отвърна. А какво ли щеше да стане, ако черните майстори бяха заловили неговата Джил? Щяха ли да постъпят по подобен начин с нея? Дълбоко в себе си даде тържествен обет, че ако е във властта му да освободи света от някой и друг майстор на черното изкуство, ще рискува живота си, за да ги стъпче като пълзящи насекоми.