Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
Лангедък мързеливо размърдва двуметрови мускулести телеса и се опитва да се съсредоточи:
— Ами… ъъ… дявол да ме вземе, мистър Руни, не виждам къде.
— Точно така, естествено, не можем да приложим това правило. Това именно исках да ми кажеш.
— Ъхъ, разбира се.
— И знаеш ли защо?
— Струва ми се…
— Ако не знаеш защо, кажи ми. Затова съм тук, да обяснявам.
— Ами ако нямате нищо против, мистър Руни, хубаво ще е да го минете още веднъж.
— С удоволствие. Значи А се намира тук…
Стаята беше лаборатория по затъпяване — две грамадни етажерки за чертежи, пред тях мистър Руни по риза и десетина мъже, нехайно свлечени по столовете наоколо: Фред Слоун, бейзболистът, който на всяка цена трябваше да вземе университетския минимум, за да остане в отбора; Гудата Лангедък, който щеше да смаже йейлчани наесен, стига само да минеше половината от изпитите си; Макдоуъл, второкурсник веселяк, който намираше за страхотно забавно това, дето го подготвяха за поправителен заедно с всички тия знаменити спортисти.
— Жал ми е за беднячетата без пукната пара за частни уроци, които трябва да зубрят през срока — заяви той един ден фамилиарно дружески през увисналата от бледите му устни цигара. — Сигурно е адска скука, след като могат да се правят толкоз много други работи през семестъра в Ню Йорк. Но те най-вероятно и не знаят какво пропускат.
В тона на мистър Макдоуъл пролази такова интимничене, че Еймъри само дето не го блъсна през отворения прозорец, когато думите изскочиха от устата му… Догодина през февруари майка му ще има да се чуди защо не е успял да влезе в никой клуб и ще се наложи да му увеличава издръжката… Жалко парвеню…
През цигарения дим и мъчително глупашката сериозност, изпълваща стаята, току се понасяше неизбежният безпомощен вик:
— Не го разбирам! Повторете, мистър Руни!
Повечето от събраните бяха тъй затъпели или разсеяни, че не питаха, когато не разбираха, и Еймъри беше от тях. Откри, че му е невъзможно да вникне в коничните сечения; нещо от тяхната спокойна подлъгваща порядъчност, предизвикателно издишвана през спарения догматизъм на мистър Руни, разкривяваше всяко уравнение в неразрешима анаграма. Еймъри не си спести напъна на последната нощ с пословичната мокра кърпа на челото, а после безметежно се яви на изпита, задавайки си печалния въпрос защо багрите и стремежите на отминалата пролет бяха помръкнали. Получи се някак тъй, че с отстъпничеството на Изабел амбицията за университетска кариера бе отслабила властта си над неговото съзнание, и той невъзмутимо допусна възможността да се провали, макар че това неизбежно щеше да повлече излизането му от редколегията на „Принстониън“ и щеше да съсече всичките му шансове да го изберат за член на Съвета на абсолвентите.
Оставаше му все пак късметът.
Той се прозина, надраска най-отгоре клетвата за честност и с провлечена стъпка излезе от стаята.
— Ако не вземеш тоя изпит — каза му току-що влезлият Алек, докато се настаняваха на перваза на прозореца в стаята на Еймъри, за да обсъдят как да разкрасят стените, — ти си последният идиот в света. Акциите ти в клуба и в университета ще се смъкнат като с асансьор.
— Добре де, зная. За какво ми го натриваш на носа?
— Защото заслужаваш. Всеки, който подхвърли на риск онова, което си постигнал ти, не трябва да бъде допускан до кандидатура за главен редактор на „Принстониън“.
— Я стига — раздразни се Еймъри. — Чакай, гледай и мълчи. Нямам никакво желание всички в клуба да ме емнат и да ме разпитват за това, аз да не съм ти картоф, дето го помпат за селскостопанска изложба!
Една вечер седмица по-късно, както се бе запътил към Ренуик, Еймъри мина под собствения си прозорец и като видя, че свети, спря и се провикна:
— Ей, Том, има ли поща?
В квадрата жълта светлина се появи главата на Алек:
— Да, пристигнаха резултатите.
Сърцето му мощно избумтя.
— Какъв е листът, розов или син?
— Не знам. Качи се.
Еймъри връхлетя от вратата право към масата и тогава изведнъж забеляза, че в стаята има и други хора.
— Здрасти, Кери. — Беше въплъщение на вежливостта. — Привет, принстънци!
Повечето май бяха приятели, така че Еймъри взе плика с печат „Канцелария“ и нервно го претегли на ръка.