Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
Под крайпътните стълбове
Тогава, от предела на юни, в Еймъри внезапно се втренчиха изумрудените очи на трагедията. В нощта след разходката е велосипеди до Лорънсвил една тайфа народ се понесоха към Ню Йорк да търсят приключения и около дванайсет поеха обратно към Принстън с две коли. Компанията беше весела и в нея се застъпваха доста пъстри окраски на трезвостта. Еймъри се намираше във втората кола. Бяха сбъркали пътя и се бяха изгубили, така че бързаха да настигнат другите.
Нощта беше ясна и опиянението от пътя нахлу в главата на Еймъри. Виденията на две строфи от стихотворение се мярнаха в съзнанието му…
Сивата кола пролази към нощта и не пробуди в мрака никакъв живот, когато мина… Сякаш тихи океански пътища подир акулата в бразди блестящо озвездени, в лунно було възвисени се разделяха дърветата, по двойки, докато плющящи нощни птици стенеха във въздуха…
Миг пред хана от лампи и сенки, жълтия хан под жълта луна… После тишина, кресчендо на смехове заглъхва… колата завива към юнския вятър, смекчава сенките в растящо разстояние, разбива жълтите сенки в сини…
Колата закова с рязко раздрусване и сепнат, Еймъри надникна навън. Край пътя стоеше жена и заговори Алек, който беше на волана. Много по-късно Еймъри си припомни старото й кимоно, придаващо й вид на харпия, и продраната глухота на гласа й, когато произнесе:
— Вий, момчета, от Принстън ли сте?
— Да.
— Ами ей там лежи един от вашите пребит и двама други са полуживи.
— Господи!
— Вижте! — посочи тя и смразени от ужас, те впериха погледи. В яркия кръг светлина под един крайпътен вит стълб, сред растяща локва кръв, бе простряно по очи човешко тяло.
Изхвърчаха от колата. „Тилът на тази глава, помисли Еймъри, тази коса… тази коса…“, и тогава някой обърна тялото.
— Дик… Дик Хъмбърд!
— Боже мой!
— Бързо да чуем дали бие сърцето му!
Но настойчивият глас на старата вещица изкряка злорадо:
— Мъртъв е, напълно! Колата се преобърна. Двамата, които не пострадаха, просто внесоха другите, но тоя нямаше смисъл.
Еймъри се хвърли към къщата и останалите го последваха, понесли безжизненото тяло, което положиха на дивана в мизерното холче. Слоун, със счупено рамо, лежеше на кушетка. Той не беше на себе си и само ломотеше нещо за някаква лекция по химия в осем и десет сутринта.
— Не знам как стана — продума Ферънби със задавен глас. — Дик караше и за нищо на света не отстъпваше кормилото. Обяснявахме му, че прекалено е пил… а после изскочи тоя проклет завой… ох, боже мой! — Хвърли се на пода по очи и се разтресе в ридания без сълзи.
Лекарят вече бе пристигнал и Еймъри се приближи до дивана, а някой му подаде чаршаф, за да покрие тялото. В прилив на внезапно хладнокръвие той вдигна едната ръка на Дик и я пусна да падне обратно безжизнена. Челото бе студено, но лицето не беше безизразно. Еймъри погледна връзките на обувките му — същата сутрин Дик ги бе връзвал. Сам ги бе вързал… а сега беше само тежка бяла маса плът. От обаянието и неповторимостта на оня Дик Хъмбърд, когото бе познавал, бе останало… ох, колко е отблъскващо, принизено, земно! Във всяка трагедия се прокрадва жилка от гротескното и долното — тъй нелепо, тъй безсмислено… както умират животните… Еймъри си припомни една котка, захвърлена жестоко обезобразена в някаква уличка от неговото детство.
— Някой трябва да отведе Ферънби в Принстън.
Еймъри излезе навън и леко потрепера от късния нощен вятър, вятър, който изтръгна от строшената броня в купчината смачкан метал скръбен тенекиен звук.
Кресчендо!
По милостива случайност следващият ден премина като вихър. В миговете, когато Еймъри оставаше сам, мислите му неминуемо кривваха към видението на червената, нелепо раззината уста върху бялото лице, но с волево усилие той затрупа спомена с нови вълнения и хладнокръвно го изключи от съзнанието си.
В четири часа Изабел и майка й пристигнаха с кола в града и минаха през веселите тълпи по разцъфтялото в усмивки авеню Проспект, за да изпият чая си в „Котидж“. Тази вечер клубовете даваха годишните си празнични вечери, така че в седем часа Еймъри повери Изабел на един първокурсник с уговорката да се срещнат в гимнастическия салон в единайсет, когато щяха да пуснат старшите студенти на танците на първокурсниците. Тя бе самото въплъщение на всички негови очаквания, а той, преизпълнен с щастие, изгаряше от нетърпение тази нощ да увенчае всички негови блянове. В девет часа старшите студенти наизлязоха от клубовете си, за да погледат метежното факелно шествие на първокурсниците, и Еймъри се запита дали неговите връстници във фракове, чиито силуети се открояваха в отблясъците на факлите върху фона на тъмните внушителни здания, придават онова величие на нощта в очите на зяпащите бодри първокурсници, което само година по-рано бе поразило него.