Кости по хълмовете

Хаджиун премълча и не зададе въпросите, които напираха в него. Чингис не му беше казал какво е заповядал на Субодай и той нямаше да го моли за това, колкото и да му се искаше. Все още му бе трудно да повярва, че Джучи е отвел хората си и се е опитал да избяга. Духовете знаеха, че е бил провокиран, и понякога Хаджиун проклинаше слепотата на бащата, която бе довела до това, но пък предателството беше зашеметило всички. Никой никога не се бе обръщал срещу онзи, който бе създал народа. Чингис беше почитан въпреки всичките му недостатъци и Хаджиун почти не можеше да си представи каква сила на волята е имал Джучи, за да се откъсне от всичко познато. Видя как Чингис стиска упорито зъби, явно прочел неговите мисли.

— Тук построи империя, вместо да оставиш само развалини, Чингис. Постави Арслан в Самарканд и Чен Юй в Мерв. Те управляват от твое име точно както са управлявали кралете и шаховете преди тях. Но въпреки това те са нашественици и винаги ще има такива, които ще искат да ги прогонят. Достатъчно е да покажем и най-малък признак на слабост пред арабите, за да се сдобием с бунтовници във всяко селище, което сме превзели. — Въздъхна. — Твърде съм стар, за да повтарям всичко отново, братко.

Чингис бавно примигна и Хаджиун не можеше да прецени дали наистина го слушаше или не. Ханът изглеждаше абсолютно обсебен от обърналия се срещу него син, може би защото никой друг не беше постъпвал така. Всеки ден оглеждаше хоризонта за някакъв знак от Субодай. Хаджиун знаеше, че още е много рано. Дори да бе препускал като съгледвачите, Субодай още не бе стигнал северните земи, където се беше скрил Джучи. Отново му се прииска да научи какво е било наредено на военачалника. Подозираше, че знае, и съжаляваше, че точно на него се е паднала тази омразна задача. Много добре знаеше, че Субодай мисли за Джучи едва ли не като за свой син. Това беше типично за Чингис — да изпробва верността на хората си до краен предел. Брат му винаги е бил безмилостен към тях, както и към самия себе си.