Кости по хълмовете
- Автор: Игълдън Кон
- Серия: Conqueror #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-983-0
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кости по хълмовете». Краткое содержание книги:
През двете години след като ханът и Субодай сложиха край на хашишините, тази практика бе станала обичайна. Винаги имаха осакатени или стари воини, които да настанят в укрепленията по пътя. Данъкът се събираше в злато, роби или коне и с всеки следващ сезон властта им върху афганските земи се засилваше. Винаги се намираха такива, които да откажат да склонят глава пред новите господари, но ако се съпротивляваха, биваха избивани до последния човек. Старата каменна кула в Парван отговаряше на нуждите на монголите и жителите на градчето бяха изгубили всяка надежда, когато дните се проточиха и единственият малък кладенец вътре пресъхна. Изобщо не подозираха за големите войни, които се водеха около тях. Знаеха единствено, че пред стените им има мрачна сила от безжалостни воини.
Джелауддин излезе от планините по изгрев-слънце. Думите от сутрешната молитва все още отекваха в ума му. Най-добрите му разузнавачи познаваха района по-добре от всеки монголски съгледвач и ги бяха изловили в каньони и долини, докато не падна и последният. Монголите нямаше да бъдат предупредени за атаката. Джелауддин ликуваше, когато хората му се изсипаха в долината Панджшир с блестящата й река. Монголите едва успяха да изтичат при конете си, а войската му вече се бе построила. Беше призовал хората си с вярата и те бяха отвърнали, бяха изминали пеш или на кон хиляди мили, за да дойдат при него. Имаше туркменски номади, някои от които не отстъпваха на монголите в майсторство с лъка. От лявата му страна яздеха берберски воини, които споделяха вярата на Джелауддин, ако не и арабската кръв във вените му. Имаше също истински араби, бедуини, перси, дори тюрки — беше ги присъединил към мъжете от Пешавар и техния принц. Около това ядро Джелауддин бе обучил войската си.
Монголите ги посрещнаха със свистящи стрели, но той познаваше врага си и всичките му хора носеха дълги щитове от пластове дърво и опушена кожа. Благодарение на златото на принца бе изнамерил модел, който работеше добре против монголските лъкове, и малцина паднаха при първите жестоки залпове. Щом дистанцията намаля, Джелауддин препусна напред с войнствени викове и монголите се прицелиха в безценните му коне. Те също бяха предпазени с най-добрите брони, които можеше да произведе Пешавар — метални люспи, които се припокриваха по дългите им муцуни и гърдите. Това забавяше атаката, но пък стрелите не можеха да ги повалят с лекота.
Удариха монголските редици, които се оформиха пред тях от хаоса, стовариха се със зашеметяваща сила върху им, но те не отстъпиха. Последният залп стрели полетя към хората му и дори броните и щитовете не успяха да ги защитят, когато ги улучиха от упор. Джелауддин ги видя да падат, но вече бе сред врага и сабята му пееше. В жаждата си за отмъщение не прецени първия удар и той попадна върху шлема на един монголски воин. Скоростта му даде допълнителна сила, мъжът полетя назад и моментално беше стъпкан от копитата. Армията на Джелауддин бе оцеляла при първия контакт и центърът на монголите отстъпи объркано.
Видя по фланговете да се образуват криле и принцът на Пешавар изпрати хората си срещу тях, като ги спря още в самото начало на маневрата. Монголите никога не се бяха сражавали с хора, които познаваха така добре като Джелауддин триковете и тактиките им. Той изкрещя, обезумял от ярост и радост, когато врагът отстъпи под звуците на роговете.
Дори тогава продължаваха да се бият и клането стана ужасно, когато арабите ги притиснаха твърде силно. Воините поддържаха тесен строй и се оттегляха на групи, а най-близките редици ги прикриваха с лъкове и мечове. Джелауддин вдигна ръка и предната му редица опъна лъкове. Когато между двете сили се отвори разстояние, те пуснаха залп, като всеки се целеше в монголските стрелци, които нямаха щитове. Десетки от тях паднаха мъртви и армията на Джелауддин продължи напред стъпка по стъпка, отблъскваше ги от крепостта, а жителите на Парван ликуваха по стените.