Пясъчна буря
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъчна буря». Краткое содержание книги:
Преди двайсет години богат британски финансист изчезва близо до Убар, легендарния изгубен град, погребан под пясъците на Оман.
Сега една научна експедиция, водена от дъщерята на финансиста, се готви да разбули тайните на пустинята. Ще открият обаче нещо по-красиво и от най-смелите си мечти… и по-смъртоносно.
Убар крие мощен енергиен източник, който може да захрани цялата горна земя… ако може да бъде впрегнат и удържан. Но преди да са поели към повърхността, изследователите попадат в капан. Защото същата живителна сила, която може да захрани с енергия целия свят, е на път да се излее в невиждана, поразяваща буря, помитаща всичко по пътя си…
Сега се върна към смитането на пясъка.
— Вече определихме коя стена на кое небесно тяло отговаря, но сега трябва да разберем кой ключ на кое небесно тяло отговаря.
Омаха кимна.
— Добре. И хрумна ли ти нещо?
— Трябва да мислим в контекста на древността. Нещо, което Касандра не направи и без да се замисля, прие, че става въпрос за съвременни мили, вместо за римски. Отговорът се крие в този факт. — Сафиа погледна към него изпитателно.
Той впери поглед в стената, решен да намери отговор.
— Зорницата всъщност не е звезда, а планета. И по-точно Венера.
— Открита и наименувана от римляните. Омаха се изправи, после извърна поглед към артефактите.
— Венера е била римската богиня на любовта и красотата. — Коленичи и докосна желязното копие с бюста на Савската царица. — А тук си имаме една истинска красавица.
— Това си помислих и аз. И също като в гробницата на Йов, и тук трябва да има място, където да се пъха копието. Дупка в земята. — Тя продължи търсенето си.
Омаха се присъедини към усилията и, но търсеше другаде.
— Подхождаш погрешно — каза той. — Не подът е важен, а стената. — Прокара длан по повърхността и продължи да разсъждава, наслаждавайки се на интелектуалното съперничество при разрешаването на гатанката. — Плочата символизира зорницата, така че именно в плочата би трябвало да…
Думите му заглъхнаха, когато пръстите му откриха дълбока дупка в стената. На височината на кръста му. Изглеждаше естествено образувание и лесно можеше да остане незабелязана в пълния със сенки полумрак. Показалецът му потъна докрай. Той клекна пред дупката.
Сафиа стана зад него.
— Намери ли я?
— Дай артефакта.
Сафиа се обърна и грабна желязното копие. Омаха извади пръста си и и помогна да пъхнат края на копието в дупката. Не се оказа много лесно заради наклона на стената. Но накрая все пак успяха да уцелят отвора. Копието потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Накрая цялото копие потъна в пясъчника и остана да стърчи само бюстът, който сега висеше на стената като някакъв човешки трофей.
Сафиа го понамести още малко.
— Виж как стената е вдлъбната от тази страна. Точно по формата на скулата й. — Тя завъртя бюста и го бутна още малко.
— Пасва идеално. Сафиа отстъпи назад.
— Като ключ в ключалка.
— И виж накъде гледа сега нашата желязна царица. Сафиа проследи погледа и.
— Към лунната стена. ’ — А сега сърцето — каза Омаха. — На коя стена принадлежи то — на слънцето или на луната?
— Ако трябва да гадая — на слънцето. Луната е била най-главната богиня в този район. Меката и светлина носела разхлаждащи ветрове и утринната роса. Според мен следващото, което ни трябва, последният ключ или пътепоказател, ще бъде свързан с нейната стена.
Омаха пристъпи към северната стена.
— Значи сърцето принадлежи на тази. Слънцето. Жестоката господарка.
Сафиа погледна към артефакта.
— Богиня с желязно сърце.
Омаха вдигна артефакта. Имаше само едно място, където можеше да се постави. В малкия прозорец, изрязан в северната плоча. Но преди това Омаха прокара ръка по перваза, като се повдигна на пръсти, за да може да опипа дъното на нишата.
— И тук има малки вдлъбнатини. Като на стената.
— Люлка за сърцето.
— Ключалка и ключ.
Наложи се да завърти няколко пъти сърцето, докато пасне с вдлъбнатината в пясъчника. Най-накрая легна на мястото си. Запушеният му с тамян край сочеше към лунната стена.
— Така, по всичко личи, че последната стена наистина е важна — каза Омаха. — И сега какво?
Сафиа прокара ръце по стената.
— Тук няма нищо.
Омаха бавно се завъртя в кръг. — Нищо, което да видим в тъмното. Сафиа погледна към него.
— Светлина. Всички небесни тела светят. Слънцето свети. Зорницата свети. Омаха присви очи. — Но какво осветяват? Сафиа се дръпна назад. Отново й направи впечатление ненормално грапавата повърхност на стената, надупчена като лунен пейзаж.
— Фенерчетата — измърмори тя.
Всеки взе по едно фенерче от пода. Сафиа застана до висящия от стената бюст, а Омаха се премести до сърцето в прозореца.
— Да бъде светлина! — Вдигнал фенерчето над главата си той насочи лъча му така, сякаш е слънчева светлина, лееща се през прозореца сякаш през запушения край на сърцето. — Слънцето свети през висок прозорец.
— А зорницата грее ниско на хоризонта. — Сафиа коленичи край бюста и подравни своя лъч с посоката, в която гледаше Савската царица.