Лунният камък

И така, влязох нея сутрин в стаята ви, за да си свърша работата. На леглото ви лежеше вашата нощница така, както я бяхте захвърлили. Взех я в ръцете си, за да я сгъна — и видях на нея петно от боядисаната врата на мис Рейчъл!

Бях тъй изненадана и объркана от това откритие, че изтичах с нощницата в ръце по задните стълби и се заключих в стаята си, за да я разгледам, необезпокоявана от никого.

Щом дойдох на себе си, аз си спомних разговора с Пенелопа и си казах: «Ето доказателството, че той е бил в стаята на мис Рейчъл между дванадесет и три часа миналата нощ!»

Аз няма да ви казвам открито какво си помислих най-напред, когато направих това откритие. Вие само бихте се разсърдили, а пък ако се разсърдите, може да накъсате писмото ми и да не го прочетете докрай.

Достатъчно е, с ваше позволение, да кажа само това; след като премислих всичко, реших, че това е невъзможно — по простата и единствена причина, която ще ви изложа. Ако вие сте се намирали в гостната стая на мис Рейчъл по онова време на нощта и тя е знаела това (и ако вие сте били толкова лекомислен, за да забравите, че трябва да се пазите от неизсъхналата боя), тя самата би ви напомнила за това. Мис Рейчъл не би позволила да отнесете със себе си тази улика против нея, която беше сега пред моите очи! Същевременно, трябва да си призная, аз не бях напълно уверена, че моите подозрения са погрешни. Не забравяйте — аз си признах своята ненавист към мис Рейчъл — и се постарайте, ако можете, да си представите, че във всичко това имаше и частица от тази ненавист. Накрая реших да задържа вашата нощница при себе си, да чакам, да следя и да видя как бих могла да си послужа с нея. По онова време — моля ви, не забравяйте това — в мен нямаше дори и помисъл, че вие сте откраднали диаманта…“