Столетие на чакалите
- Автор: Боровичка Вацлав Павел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Милушева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Столетие на чакалите». Краткое содержание книги:
От неговия поглед не е убягнала и опасността от нарастване на ултрадясното неофашистко движение, чиито организации вече съществуват в 60 страни. Огромния фактически материал В. П. Боровичка е разположил в двадесетина различни по размер документални очерци, написани интересно, с публицистично майсторство.
Преподобният Джоунс държал малкия Тими в Джоунстаун повече или по-малко като заложник. Разчитал на това, че рано или късно неговите родители ще се върнат в сектата, а и парите, които Джонсънови изпращали редовно, също не били за пренебрегване. А случаят с малкото момче, за което родителите си мислели, че живее в идеално летовище, става показателен за терора на Джоунс.
Приятелят на Тими се казвал Лари Топър. Бил на тринадесет години. Но и на него, като на по-малкия Тими, му се искало да си поиграе. Само че игрите били забранени в Джоунстаун. Децата трябвало да работят, да учат и да се държат набожно и прилично.
Само за най-малките било създадено игрище с люлки. Една вечер Тими и Лари не издържали и отишли да се полюлеят. Нямали късмет. Преподобният Джоунс и пазачите били на обиколка. Само с едно махване и „белите рицари“ се нахвърлили върху момчетата и с плесници и ритници ги изтласкали към дървената пейка, където ги очаквал надзирателят с тръстиковата пръчка. Глобата била от двадесет и пет до сто удара. И именно тогава, когато лежали един до друг по корем, облени в сълзи, Лари и Тими помислили за пръв път за бягство от ада. Втория път се заклели, че ще избягат, когато отецът ги наказал за това, че си играели с опитомено шимпанзе. Затворил ги и те трябвало десет-двадесет пъти да напишат: „Съгреших, отче. Никога вече няма да си играя с животни. Ще се радвам, ще работя и ще търся начин да бъда полезен на нашето общество, да създавам радост на нашия отец.“
Излъскваш пода! Измиташ храма! Почистваш клозета! И тогава отново светлият миг на детските игри някъде в уединение и отново „белият рицар“. Този път момчетата попаднали в змийска клетка. Трябвало да се съблекат голи, да влязат в замрежен сандък, голям колкото кучешка колибка, и да прекарат нощта с петметрова боа. Когато сутринта ги пуснали, те се тресели от страх и за трети път си обещали, че ще се опитат да се спасят. Почакали да се стъмни и тръгнали към джунглата. Не знаели накъде отиват и в каква посока се намира Джорджтаун, но подгонени от ужаса и терора на Джоунс, вървели. Два-три часа се промъквали през гъсталака, пълзели през плетеницата от лиани, тръните им раздирали ръцете и краката, стигнали до тресавище, където ги нападнали ята от москити, въртели се в кръг, накрая бял светлинен лъч прорязал тъмнината и над тях се чул пресипнал глас:
— Я да видим кой е? Какво правите тук през нощта?
Отново ритници, отново бой и още една нощ в компанията на огромната боа. Този път бил и малкият Марк Ърнест. Леля му Лорин от Бъркли му била изпратила колетче. Няколко чифта къси чорапи, пижама и още някои дреболии. В Джоунстаун цялата поща, писмата и колетите отваряли първо цензорите. Проверявали, прочитали, после предавали или не предавали на получателя. Предали колетчето на Марк в бараката. Но при беглата проверка не забелязали, че леля Лорин била пъхнала в пижамата блокче шоколад. Марк го намерил и го изял, въпреки че според преподобния Джоунс това било грях и яденето на лакомства било строго забранено! Това Марк много добре знаел, скрил се, за да не го види никой на местопрестъплението, и си мислил, че е надхитрил строгия отец. Допуснал грешка. Смачкал опаковката от шоколада и я хвърлил в кофата за боклук. Естествено не подозирал, че преподобният Джоунс е наредил да се проверяват и отпадъците. Отецът имал опит. Колко ли пъти намерените изхвърлени вещи са му давали възможност да блесне пред вярващите с „ясновидството“ си.
Чрез разпити извършителят бил открит. Още след първите удари с тръстикова пръчка Марк признал, че е изял шоколада. Тогава получил още няколко тояги по дупето и отишъл да пренощува в клетката със змията. Този път оставили момчето в компанията на огромната боа и през деня под палещото слънце. Там се срещнали с Тнми. Чашата на търпението преляла.
Скришом през нощта Тими написал писмо на майка си. В лагера живеела баба Осиси Хилтън. Била на 84 години, обичала децата и в йерархията на Джоунстаун заемала привилегировано положение. Преподобният Джоунс бил сигурен в старата дама. Възхвалявала го до небесата, смятала го за спасител, където и да била, все го превъзнасяла, твърдяла, че едва в Джоунстаун може да живее така, както е мечтала от край време. Изпълнявала заповедите на преподобния и спокойно чакала смъртта. И тъй като от време на време се оплаквала на Джоунс от непослушните, той й вярвал. Тими Джонсън отишъл списмото при баба Хилтън. Знаел, че тя е единственият човек, който може да прати писмото по пощата.