Кулата на лястовицата

Послушничките стояха пред Върховната жрица неподвижни, напрегнати като струни, безмълвни, леко пребледнели. Те бяха готови за път. Багажът беше събран. Мъжко сиво пътно облекло, топли, но не и ограничаващи движенията кожухчета, удобни елфически обувки. Косите им бяха подстригани така, че да могат лесно да се поддържат чисти в лагерите и по време на преходите. И да не им пречат да работят. Спретнати малки вързопчета, в които имаше малко храна за из път и необходимите медицински инструменти. Останалото трябваше да им осигури армията. Армията, към която се отправяха.

Лицата и на двете девойки бяха спокойни. Външно. Трис Мериголд знаеше, че и на двете лекичко им потреперват ръцете и устните.

Вятърът клатеше голите клони на дърветата в храмовия парк и гонеше по плочките на двора изсъхналите листа. Небето беше тъмносиньо. Усещаше се, че се надига буря.

— Получихте ли вече назначението си? — наруши мълчанието Ненеке.

— Аз — не — отвърна Еурнейд. — Засега съм на зимна база, в лагера край Визима. Комисарят от наборната служба каза, че през пролетта там ще отседне подразделение наемници от север… Ще бъда фелдшерка в един от отрядите.

— А аз — леко се усмихна Йола Втора, — вече получих моето. В полевата хирургия, при господин Мило Вандербек.

— Само да не ме изложите. — Ненеке ги изгледа страшно. — Да не опозорите мен, храма и името на Великата Мелителе.

— Няма да ви изложим, майко.

— И се грижете за себе си.

— Да, майко.

— Докато се грижите за ранените, ще капвате от умора, няма да имате време за сън. Ще се страхувате, ще се съмнявате, гледайки болката и страданията, и смъртта. В такива случаи човек лесно се пристрастява към наркотика или възбуждащата билкова отвара. Внимавайте с тях.

— Знаем, майко.