Бъдеще [bg]

Анели на допир: отначалото е напрегната като пружина, тялото й спори с мен; после -когато я покривам с целувките си - омеква, решимостта й да стане, да се облече, да отиде някъде (Къде? За какво?) отминава. Моите докосвания премахват спазмите, тя забравя какво е искала току-що и започва да желае това, което искам аз. Тук нищо не може да се обясни с биологията; работата навярно е във физиката - или микрогравитация, или магнетизъм, или статично електричество привлича коленете ми към нейните колене, моите гърди към нейните, моите длани към нейните. Необходимо ни е да се докосваме с всичко и разкъсването на това докосване е болезнено. Физиката учи, че ако се поднесат атомите на различни тела достатъчно близо, те могат да влязат във взаимодействие и двете тела да станат едно. Лягам върху Анели - устни към устни, бедра към бедра, гърди към гърди - и се насочвам към вътрешността й.

Тя ми се открива веднага отгоре и отдолу, ние се съединяваме един с друг и образуваме безкрайност. И отново всичко е различно - не като в щурмовия първи път, не като в безкрайния и изтощителен втори, не като в бавния предпазлив трети. Сега се съчетаваме, сливаме се. В тъмнината няма очертания, и на нас ни остават само докосванията, плъзгането, гъделичкането, галенето и нарастващият сърбеж на плътта, слепите облизвания, драскания и ухапвания, триенето и желаната болка. Треската. Шепотът - умоляващ жален, подканващ Нея я няма, мен също; ние крещим синхронно, дишаме синхронно, пулсът ни се синхронизира. Когато действам неловко и случайно се разпадаме, Анели изпада в паника: „Не-не-не-не-не-не!“ - и сама ми помага по-бързо да се върна в нея. Пръстите й се опитват да обхванат задника ми, натискат ме толкова дълбоко, колкото е възможно, държат ме там -„Остани!“ - и без да ми позволява повече да се движа, тя се разперва, търка се в мен, движи се в ритъма ми по женски неумело. Мисли си, че така може да бъде по-близо до мен. После това й става малко, тя иска да се слеем още повече, още по-сигурно и отчаяно, пръстът й напипва струящата пот в улея между двете ми половини, първо ме гали и изведнъж се врязва в мен, право вътре; аз се дърпам - закачен на кукичка - но другата ръка на Анели прегръща тила ми, притиска лицето ми към своето с внезапна сила и се смее през стоновете си. И за да я накажа, аз й отвръщам по същия начин - но по-яростно, настойчиво. Тя нечуто извиква. Хващам обръснатата й глава, вкарвам пръсти в устата й. И така, сраснали се с корените си един в друг, вече лишени от подвижност, ние стенем, борим се, раздразваме се взаимно. Анели свършва първа - и тя повече не се нуждае от това, любовната краста е отстъпила, сега тя чувства всичко прекомерно - но аз не я оставям, докато не получа своето. И вече я изтезавам, изтезавам - докато нейната болка не изгаря най-накрая и мен.