Бъдеще [bg]

- Е, как е?

- Гадост.

- Не бъди такъв педал! - Той ми взима бутилката, отпива още веднъж от нея, после ми я връща. - Хайде още! Как иначе ще почувстваш, че живееш?

Пия отново - и втория път текилата не става нито с грам по-добра; нали това е евтин боклук от трейдоматите - за онези, на които оризовата бира им се струва твърде бавна.

Деветстотин и шести оставя бутилката на пода и се обръща с коленете си към нея като към някакъв идол.

- Ние в аквариуми съществуваме - и набиваме планктон. Във вените ни черна кръв рибешка тече! - декламира той. - Отдавна сме изстинали, не можем без теб да оживеем. За да бъдем топлокръвни пак, преливане е нужно. И си преливам аз текила.

Тогава той пада пред черната бутилка, наистина приличаща на някакъв груб идол от каменния век.

- О, текила! В гърлото ми шмиргел! Ти, разтопен кехлибар! Ти, огън кисело жълт! Аз се моля, ти молитвите ми чуваш. Бил съм винаги хилава риба, но с теб станах човек!

- Що за глупости? - сумтя аз. - Добре, дай да отпия.

Вече и на мен ми се иска да вкарвам в себе си тази гадост, а после отново да му предам бутилката и да се приведа в общ знаменател с Деветстотин и шести. Да го разбера. Да се опитам да го разбера.

- Това е поезия! - обижда се Базил. - Това е моето признание в любов. Поне текилата никой не може да ми забрани да обичам.

- Клоун. Нито рими, нито ритъм.

- Клоуните имат право да обичат клоунки, а тези, които са по-отчаяни, задирят дори акробатките. Иска ми се да бях клоун.

- Можеш да искаш каквото си щеш, само не си и помисляй да говориш за това пред Триста и десети или пред Деветстотния...

- Или Седми, или Двеста и двайсети, или Деветстотин деветдесет и девети. Най-добре, момче, да говориш за всичко със самия себе си. Само че, знаеш ли, не бива на глас, че току-виж...

Без да го чакам да довърши дрънканиците си, вземам бутилката от прашния й пиедестал и отпивам.

Базил сяда по турски на пода пред самия прозорец към Тоскана.

- Помниш ли деня, в който ни пуснаха от интерната? Най-първия? Бях сигурен, че веднага ще хукна натам, към това място. Да видя какво е всичко в действителност. Тези хълмове, небето...

Помня.

- И на теб ти предлагах да отидем там - кой знае защо ми напомня Базил. - Помниш ли?

Помня, разбира се.

-Не.

- А ти: „Слушай, сега не ми е до това, ще ни разпределят по кубове, трябва да си избера нормално жилище, преди другите да са разграбили всички прилични! Ще имаме стотици възможности за тази твоя Тоскана!“.

Точно така си беше. Първият ми ден на свобода.

- Е, и какво? Затова пък сега кубът ми е на нормално място, на две крачки от централния хьб, а не в някоя дупка, както е при други от нашите. Мога да се явя пръв на всяко повикване!

- Е, да, това да. А отиде ли до Тоскана поне веднъж? В онази, нашата?

- Та там сигурно няма нищо!

- Но ти провери ли?

- А ти самият да не би случайно да си проверил? - Ядосвам му се; текилата се ядосва.

- Не - клати глава Базил. - Не. Може би да отскочим? Още сега?