Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
— Как така е припаднал? — попита отново баща си, надвиквайки тропота на конските копита.
— Казвам ти всичко, което знам — отвърна Каве. — Искаше да спре и да посети оцелелите пред Великия храм, когато внезапно припадна. Внесохме го вътре, а аз веднага дойдох да те намеря.
Нахри стисна по-здраво коня си с крака, вкопчена в юздите, докато Гезирският квартал се носеше покрай тях в размазано петно.
— Защо не го отнесохте в лечебницата или болницата?
— Извинявай, не се замислихме.
Минаха през Гезирската порта. В опустелия майдан имаше нещо зловещо, също като много от улиците, греещи слабо в напредващата нощ. Ръчна количка, предлагаща деликатни гирлянди от стъклени цветя, беше прекатурена. Нахри се боеше, че собственикът й вероятно лежеше под един от осемдесет и шестте напоени с кръв савана пред Храма.
Внезапно до ушите й достигна напев. Тя вдигна ръка и накара коня да забави крачка. Звукът имаше мелодичната интонация на призив за молитва… само че призивът за иша вече беше отправен. Освен това, осъзна тя, не беше на арабски.
— Това гезирски ли е? — прошепна Джамшид. — Защо мюезините призовават на гезирски? И защо сега?
Каве беше пребледнял.
— Мисля, че трябва да отидем в Храма.
И той пришпори коня си към Портата на девите, чиито статуи на шедута хвърляха причудливи сенки върху медните стени на майдана.
Не бяха изминали и половината разстояние, когато пътят им беше препречен от редица ездачи.
— Велики везире! — извика един мъж. — Спри.
Кайдът, разпозна го Нахри. Шестима членове на Царската стража стояха до него, въоръжени с коси и зулфикари; пред очите на Нахри четирима стрелци се зададоха откъм останалите порти. Лъковете им не бяха вдигнати, но Нахри почувства как по тялото й пробягва тръпка на страх.
— Какво означава това? — попита тя. — Оставете ни да минем. Трябва да отида във Великия храм и да се уверя, че съпругът ми все още диша!
Уаджид се намръщи.
— Той не е във Великия храм. Емир Мунтадир е в палата. Видях го, преди да си тръгнем.
Джамшид подкара коня си напред, сякаш без да забелязва, че войниците в миг сложиха ръце върху дръжките на оръжията си.
— Добре ли е? Баща ми каза, че му е прилошало във Великия храм.
Недоумяващото объркване върху лицето на Уаджид и вината, пробягала за миг върху това на Каве, бяха всичко, от което Нахри се нуждаеше.
— Излъга ли ни? — попита, обръщайки се рязко към великия везир. — Защо, в името на Създателя, би сторил нещо подобно?
Каве се сви със засрамен вид.
— Съжалявам — каза забързано. — Трябваше да ви отведа на сигурно място, а Мунтадир беше единственият начин, за който се сещах, за да ви накарам да си тръгнете от болницата.
Джамшид се изпъна; изглеждаше потресен и наранен.
— Как можа да ме оставиш да си мисля, че е пострадал?
— Съжалявам, синко. Нямах…
Уаджид ги прекъсна.
— Няма значение. Никой от вас няма да отиде във Великия храм. Имам заповед да съпроводя и двама ви в палата — каза, кимвайки към Каве и Нахри. Поколеба се, изглеждайки за миг изтощен до предела на силите си, преди да продължи: — Джамшид, ти трябва да дойдеш с мен.
Каве начаса мина пред сина си и Нахри.
— Моля?
Призивът се разнесе отново, въздействащите вълни на гезирския нарушиха напрегнатото мълчание. Уаджид настръхна, едно мускулче върху лицето му играеше, сякаш каквото и да чуваше, му причиняваше болка. Не беше само той. Половината от войниците бяха гезирци — те също изглеждаха разстроени.
Един от тях — единственият гезирски стрелец, застанал в очертанията на Тохаристанската порта — дори отиде по-далеч и изкрещя нещо на техния език. Уаджид му отговори рязко.
Думите му очевидно не успяха да успокоят стрелеца, защото той продължи да спори, сочейки първо към тях, а после към портата, която водеше към кварталите на шафитите. Нахри нямаше представа какво казва, но думите му очевидно имаха ефект. Останалите гезирци се размърдаха неспокойно, двама-трима се спогледаха несигурно.
Изведнъж стрелецът хвърли лъка си на земята. Обърна се и си тръгна, ала не успя да стигне далече, защото с една отсечена заповед на Уаджид друг от войниците го застреля.
Нахри ахна, а Джамшид начаса извади меча си и дойде по-близо до нея.
Само че кайдът не гледаше към тях. Очите му бяха впити яростно в хората му.
— Това е наказанието за предателство, ясно ли е? Няма да има никакви арести и никаква прошка. Не ме е грижа какво чувате. — Той изгледа войниците си. — Ние получаваме заповеди само от един мъж в Девабад.