През страната на скипетарите

— Да, можеш да държиш панталона, докато шия. Колибата беше празна, защото хората бяха отишли на строежа. Двамата с Халеф седнахме на една пейка с панталона. Получихме игла и конец, а вместо ножица използвахме ножовете си, така че можехме да се заловим за работа. Като ученик бях зашивал понякога някое копче или малка дупка. Знаех, общо взето, бод зад игла и разни други, затова се заех с великото дело с голяма самоувереност. Междувременно дърводелецът шивач се суетеше около печката и хвърляше в нея цепеници, сякаш щеше да пече бик. Кахлените плочи изпускаха топлина, която ми напомняше за хубавите дни в Сахара. Дрехите ми бяха изсъхнали и само трябваше да бъдат изгладени.

Майсторът взе най-напред елека, сложи го върху една дъска и смъкна ютията от печката с машата. Беше нажежена до червено. Дървената дръжка беше изгоряла. Мъжът погледна от ютията към мен и от мен към ютията, като непрекъснато се почесваше по тила.

— Какво искаш? — попитах го аз.

— Може ли един въпрос, ефенди. Какво да правя сега?

— Глади.

— Как?

— Както винаги. Нали можеш да го правиш отлично?

— Хм! Това е много заплетена история.

— Защо?

— Ако започна да гладя, ще изгоря елека, защото ютията е нажежена. Изчакам ли я да изстине, няма да го изгоря, но и няма да го изгладя. Можеш ли да ми дадеш съвет? Чух, че си пътувал по целия свят. Може би някъде си гледал при някой шивач как се прави.

— Слушай, имам много големи подозрения към дядо ти.

— Недей така, ефенди! Дядо ми — Аллах да го наглежда в рая — беше добър мюсюлманин и предан поданик на султана.

— Може и така да е, но не е бил шивач.

Сега майсторът вдигна и другата си ръка, за да може да се чеше и с двете ръце. Беше олицетворение на най-смешно отчаяние, но не отговори.

— Е? Прав ли съм?

— Ефенди — каза той, — откъде знаеш?

— Отгатни. Кажи ми, така ли беше наистина?

— Е, щом наистина искаш да знаеш, всъщност той беше одунджу[108] и шиеше между другото за останалите дървари. Но ютиите, мисля, също е наследил от дядо си.

— И той сигурно не е бил истински шивач? — изсмях се аз високо. — Женен ли си?

— Не, но скоро ще бъда.

— Побързай, за да могат внуците ти да наследят тези прочути ютии. Трябва да останеш верен на примера на баща си и се надявам, че ютиите никога няма да попаднат в друго семейство.

— Не, ефенди, няма да допусна това — увери ме той сериозно.

— Семейството ми никога няма да се раздели с този скъп мирас[109]. Но сега те моля да ми заповядаш какво да правя.

— Заповядвам ти да не докосваш повече тази наследствена вещ. Щом трябва сам да си зашия панталона, мога след това и сам да си изгладя дрехите.

Той въздъхна дълбоко и с две големи крачки се озова вън.

Халеф много искаше да го догони с камшика, за да го накаже за това, че се е представял за уруба терзиси[110], без да има никакво понятие от това. Опитах се да го успокоя със съвета да не се поддава винаги на заслепение от титлите и сановете на другите.