През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
Човекът се почеса зад ухото, мънка, мънка и накрая отговори:
— Всъщност не, ефенди.
— Така ли? А какъв си?
— Дюлгер.
— И как ти хрумна храбрата мисъл да се представиш за шивач?
— Защото имам две ютии.
— От кого?
— От дядо ми, който наистина беше шивач. Това е единственото, което съм наследил от него. Купих си само игла и конец и когато имам възможност, оправям дрехите на хората, защото сега нямам работа като дърводелец. Затова дойдох и да работя тук на строежа на железопътната линия.
1 Дърводелец. — Бел. нем. изд.
— Значи си човек с много способности. Оправяш и дрехи! По същия начин, по който оправи и моя панталон ли?
— Не, ефенди! Това беше недоглеждане.
— Значи наистина имаш две ютии? Можеш ли да гладиш?
— О, прекрасно!
— Е, хайде тогава да се хващаме за работа. Но какво е това? Извадих конеца от шева и му го показах. Той обаче не разбра какво имам предвид и въпросително ме погледна.
— Какъв е платът?
— Тъмносин, ефенди.
— А какъв цвят има конецът, който си взел?
— Бял.
— Но това изглежда ужасно. Нямаш ли тъмен конец, например черен?
— Имам достатъчно!
— Защо тогава си взел този?
— Белият е два пъти по-дебел от черния, затова си помислих, че белият ще държи по-добре, за да не се отвори пак дупката, ако пак ти се наложи някога да плуваш с дрехите.
— Както виждам, ти си много предвидлив човек. Но аз ще си позволя да взема черен конец. Ела да влезем.
— Да помогна ли, сихди? — попита Халеф.
— Да, можеш да държиш панталона, докато шия. Колибата беше празна, защото хората бяха отишли на строежа. Двамата с Халеф седнахме на една пейка с панталона. Получихме игла и конец, а вместо ножица използвахме ножовете си, така че можехме да се заловим за работа. Като ученик бях зашивал понякога някое копче или малка дупка. Знаех, общо взето, бод зад игла и разни други, затова се заех с великото дело с голяма самоувереност. Междувременно дърводелецът шивач се суетеше около печката и хвърляше в нея цепеници, сякаш щеше да пече бик. Кахлените плочи изпускаха топлина, която ми напомняше за хубавите дни в Сахара. Дрехите ми бяха изсъхнали и само трябваше да бъдат изгладени.
Майсторът взе най-напред елека, сложи го върху една дъска и смъкна ютията от печката с машата. Беше нажежена до червено. Дървената дръжка беше изгоряла. Мъжът погледна от ютията към мен и от мен към ютията, като непрекъснато се почесваше по тила.
— Какво искаш? — попитах го аз.
— Може ли един въпрос, ефенди. Какво да правя сега?
— Глади.
— Как?
— Както винаги. Нали можеш да го правиш отлично?
— Хм! Това е много заплетена история.
— Защо?
— Ако започна да гладя, ще изгоря елека, защото ютията е нажежена. Изчакам ли я да изстине, няма да го изгоря, но и няма да го изгладя. Можеш ли да ми дадеш съвет? Чух, че си пътувал по целия свят. Може би някъде си гледал при някой шивач как се прави.
— Слушай, имам много големи подозрения към дядо ти.
— Недей така, ефенди! Дядо ми — Аллах да го наглежда в рая — беше добър мюсюлманин и предан поданик на султана.
— Може и така да е, но не е бил шивач.
Сега майсторът вдигна и другата си ръка, за да може да се чеше и с двете ръце. Беше олицетворение на най-смешно отчаяние, но не отговори.
— Е? Прав ли съм?
— Ефенди — каза той, — откъде знаеш?
— Отгатни. Кажи ми, така ли беше наистина?
— Е, щом наистина искаш да знаеш, всъщност той беше одунджу[108] и шиеше между другото за останалите дървари. Но ютиите, мисля, също е наследил от дядо си.
— И той сигурно не е бил истински шивач? — изсмях се аз високо. — Женен ли си?
— Не, но скоро ще бъда.
— Побързай, за да могат внуците ти да наследят тези прочути ютии. Трябва да останеш верен на примера на баща си и се надявам, че ютиите никога няма да попаднат в друго семейство.
— Не, ефенди, няма да допусна това — увери ме той сериозно.
— Семейството ми никога няма да се раздели с този скъп мирас[109]. Но сега те моля да ми заповядаш какво да правя.
— Заповядвам ти да не докосваш повече тази наследствена вещ. Щом трябва сам да си зашия панталона, мога след това и сам да си изгладя дрехите.
Той въздъхна дълбоко и с две големи крачки се озова вън.
Халеф много искаше да го догони с камшика, за да го накаже за това, че се е представял за уруба терзиси[110], без да има никакво понятие от това. Опитах се да го успокоя със съвета да не се поддава винаги на заслепение от титлите и сановете на другите.
108
Дървар.
109
Наследство Бел. нем. изд.
110
Шивач.