Битие [bg]

39.

Трудна любов

Посланик при извънземни. В това имаше нещо по-романтично от старата му работа като космически боклукчия. Изведнъж Джералд се беше превърнал в хит.

„Сикейда Лайфлогърс“ вече беше дала на всички астронавти безплатно биографично пространство — генетични кодове, скенери, q-разрези и тъй нататък — в замяна на задължението да носят записващ накит на орбита. Сега искаха от него да си сложи тяхната омникорона, която гарантирано щеше да вижда всичко, което вижда и той, да чува всичко чуто от него и да записва мозъчните му импулси с честота петабайти в секунда!

„Толкова много данни, че в бъдеще ще могат да създадат идеални модели на Джералд Ливингстън. Ваши версии с висока разделителна способност, които да пресъздадат този исторически момент до най-малката подробност!“ Представителят на „Сикейда“ явно си мислеше, че безсмъртието се свежда до това да бъдеш проиграван безупречно от зрителите на някаква далечна епоха.

„Но пък как мога да кажа, че изпитвам това за първи път? — помисли Джералд. — Няма ли всяка подобна бъдеща емулация да се мисли за мен? Няма ли да си мисли дори тези мисли и да се безпокои дали не съм емулация? Дори спомените ми от закуска могат да са «гранични състояния». Истинският свят може да се окаже някакъв увеселителен парк от деветдесет и трети век… или есе на някое хлапе за примитивните му прародители, подготвено за детската градина от петото хилядолетие… или пък сън наяве на някаква машина-бог.“

Но въпреки това човекът от „Сикейда“ прояви завист! Джералд беше „историческа фигура“ и шансът му за подобно възкресяване изглеждаше доста висок. Подобни разсъждения обаче лесно можеха да се водят и в обратната посока или да се превърнат в софистика. Не приличаше ли всичко това на депресиращата религиозна доктрина за предопределението? Според която съдбата ти вече е написана от някакъв всемогъщ Бог?

„А и ако този Първи контакт изведнъж се окаже ужасен провал? Да предположим, че ме запомнят като глупака или като Юда, отворил вратата на нов вид зло. Дали хората от бъдещето няма да създават симулации, за да могат злодеите от миналото да страдат… или да изглежда, че страдат?“ Даже по-лошо — представи си суперкиборг еквивалента на някакъв отегчен тийнейджър от бъдещето, който наблюдава тази капсула измислена реалност, побутва приятелчетата си и казва: „Обожавам тази част! В нея Ливингстън се опитва да си представи нас! Смята ни за същите жестоки пъпчиви младоци като онези от собствената му епоха. Ама че жалък софтуерен боклук! Следващия път може да го хакна и да го накарам да се спъне по стълбите.“