Пожарът

Този тип Азов… Само преди седмица ми се искаше да го пребия, да го разкарам или да го унищожа — бях изпаднала в състояние на здравословна агресия, което често спасява шахматиста от нервен срив. Но още тогава си знаех, че каквото и да се случи между нас, то ще бъде нещо повече от двубой на живот и смърт.

Знаех, че онази вечер в Колорадо Вартан беше прав, когато каза, че в живота и на двама ни са се струпали твърде много съвпадения, така че просто се налага да обединим силите си. Но самата наша среща съвпадение ли беше? В края на краищата, майка ми беше тази, която дърпаше конците в цялата история, тя ни беше събрала.

Седях си така, на ръба на бездната, без да знам на кого мога да вярвам — на майка си, на чичо, на шефа, на леля или на най-добрата си приятелка. Как тогава бих могла изобщо да вярвам на Вартан Азов? И налагаше ли се да го правя?

Но аз му повярвах.

Вече знаех, че Вартан е истински и седи до мен от плът и кръв. Разбрах го не заради това, че се беше съблякъл преди малко. Той искаше нещо от мен — нещо, което бях видяла някога, или нещо, което знаех, може би дори без самата аз да съм наясно, че го знам. Затова бяха и всичките тия приказки за Украйна и за цветовете, и за символите, и за кехлибарените жита…

В този миг се сетих. И всичко си дойде на мястото.

Обърнах се към задната седалка. Вартан ме гледаше с онези свои тъмновиолетови загадъчни очи. Дълбоко в тях гореше пламъче.

Изведнъж осъзнах, че знам, че той знае какво точно аз знам.

— Тарас Петросян е бил нещо повече от обикновен руски олигарх и почитател на шаха, нали? — предположих аз. — Притежавал е верига елегантни ресторанти, точно като „Суталде“ във Вашингтон. Базил го е финансирал. Имал е пръст в най-различни начинания. И е оставил всички свои дела на теб.