Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
За миг затворих очи. Гидиън нямаше причина да се отнася толкова лошо с мен. Не бях направила нищо лошо. Всички непрекъснато повтаряха, че не може да ми се има доверие, завързваха ми очите и никой не отговаряше на въпросите ми, така че беше напълно естествено да се опитам сама да открия какво всъщност се случва тук, нали така?
Защо ли се бавеше? Крушката на тавана изпука, а светлината премигна за миг. Тук долу беше ужасно студено. Може би ме бяха изпратили в някоя от онези студени следвоенни зими, за които леля Мади винаги разказваше. Просто страхотно. Водопроводите били замръзнали, а по улиците са лежали мъртви животни, вкочанени от студа. Тествах да видя дали дъхът ми образува бели облачета във въздуха. Не образуваше.
Светлината отново премигна и аз се изплаших. Ами ако се наложеше изведнъж да остана на тъмно? Този път никой не се сети да ми даде фенерче, и изобщо не можеше да се каже, че се бяха отнесли грижовно към мен. В тъмнината плъховете щяха да се престрашат да излязат от скривалищата си. Вероятно бяха гладни... А където имаше плъхове, хлебарките не бяха далеч. Дори призракът на едноръкия рицар тамплиер, за който бе споменал Ксемериус, щеше да заобиколи това място.
Пук-пук.
Това беше крушката.
Постепенно стигнах до заключението, че присъствието на Гидиън при всички положения е за предпочитане пред това на плъховете и призраците. Но той не идваше. Вместо това светлината премигваше, сякаш всеки миг ще й е последен.
Когато като малка се страхувах от тъмното, винаги си пеех и по навик сега също запях. Първо много тихо, а после все по-силно. Все пак тук нямаше никой, който да ме чуе.
Пеенето помогна срещу страха. А и срещу студа. След няколко минути дори светлината на крушката престана да трепти. Но после отново започна при песните на Мария Мена, а изглежда и Емилиана Торини също не й хареса. Затова пък на стари песни на "АББА" отвърна със спокойно, равномерно светене. За съжаление, не знаех много от тях и най-вече текстовете, но крушката приемаше и "ла-ла-ла, one chance in a lifetime, ла-ла-ла".
Пях часове наред. Или поне така ми се стори. След "The winner takes it all" (абсолютния хит на Лесли при любовна мъка) отново започнах "I wonder", като през това време танцувах из стаята, за да се стопля. Но след третото ми изпълнение на "Mamma mia" вече бях сигурна, че Гидиън няма да се появи.
По дяволите! Значи все пак безпроблемно съм можела да се промъкна горе. Продължих репертоара си с "Head over heels", а по време на "You're wasting my time" той изведнъж се появи точно до дивана.
Млъкнах и го изгледах укорително.
— Защо закъсня толкова?
— Мога да си представя, че времето ти се е сторило безкрайно дълго. — Погледът му продължаваше да бъде студен и странен. Отиде до вратата и натисна бравата. — Поне си била достатъчно умна да не напускаш стаята. Все пак не си могла да знаеш кога ще дойда.
— Ха-ха. Това да не е някаква шега?
Гидиън се облегна с гръб на вратата.
— Гуендолин, пред мен можеш да си спестиш преструването на божа кравичка.
Не можех да издържам студенината в погледа му. Зеленият цвят на очите му, който обикновено толкова много харесвах, сега бе придобил цвета на желе. На онова отвратителното, което сервираха в училищната столова.
— Защо се държиш толкова гадно с мен? — Крушката отново започна да примигва. Може би й липсваха песните на "АББА". — Случайно да ти се намира резервна крушка?
— Миризмата на цигари те издаде. — Гидиън си играеше с фенерчето, което стискаше в ръце. — След това проучих някои неща и събрах две и две.
Преглътнах.
— Какво лошо има, че съм пушила?
— Не си пушила ти. А и не умееш да лъжеш толкова добре, колкото си мислиш. Къде е ключът?
— Какъв ключ?
— Ключът, който господин Джордж ти е дал, за да можеш да се срещнеш с него и дядо ти през 1956 година. — Той пристъпи към мен. — Ако си достатъчно умна, си го скрила тук някъде, ако ли пък не, значи го носиш у теб. — Той се приближи до дивана, взе възглавниците и една след друга ги захвърли на пода. — Явно не е тук.
Наблюдавах го ужасена.
— Господин Джордж не ми е давал никакъв ключ. Наистина! А това с миризмата на цигари е абсолютно...