Контролен изстрел

Те излязоха навън и по „Столешников“ поеха бавно към „Петровка“. Ресторант „Червеният мак“ с многото техни спомени бе затворен за ремонт. А някога тук се събираха асовете на разузнаването, най-добрите ченгета на столицата, обръщаха чашките, замезваха и никой не разпознаваше съседа — не беше прието. Всеки си знаеше и работата, и мястото. На ъгъла един къдрав джигит продаваше печено месо.

— Господи! — възкликна Турецки. — Костя, не вярвам на очите си: та това е истински люлекебап! И на клечка! Момче, колко струва?

— Две хиляди! — радостно се озъби джигитът със силен акцент.

— Костя, нали не съм черпил за отпуската? Ей, момче, а къде…

Дори не довърши въпроса си и джигитът с дебелия си пръст посочи към най-близкия павилион, където Саша видя готови за употреба запечатани чашки водка.

— Костя, в каква страна живеем! — възкликна емоционално Саша. — Каня те… И ти не си обядвал.

— Ех! — Меркулов махна с ръка. — Хайде, Сашка! Каквото ще да става!

Турецки веднага взе четири шишчета, а от павилиона — също четири чаши стограмовки. Джигитът отряза по едно голямо парче ароматен бял хляб и им наля кетчуп в хартиени чинии.

— Хайде, скъпи! Пак да дойдеш! Яж, ей там разрешава. — Джигитът показа стойката, закована отстрани на павилиона. До нея имаше черен найлонов чувал, където хората изхвърляха празните чаши и мръсните чинии.

— Слушай, Костя, такъв капитализъм ми харесва — заяви Турецки и разпечата една чашка. — Гледай, всичко е съгласувано. Единият пече на мангала, другият продава водката, третият се грижи за чистотата. И за всички е добре. Всеки е на далавера.