Есенната република [bg]

Глава четиридесет и втора

— Това е самоубийство, да знаеш.

Тамас изгледа косо шурея си. Гаврил бързо се бе привел в приличен вид и сега носеше кирасирска куртка със звездите на подполковник на реверите. Беше приел повишението, без да каже и едно „благодаря“, и Тамас подозираше, че веднага щом всичко свършеше, той отново щеше да се върне в планинската стража.

— Увереността ти е малко разочароваща.

— Не става дума за това — отвърна Гаврил, докато прикрепяше тежка сабя към колана си. — Просто мисля, че трябва да оставиш някой друг да води атаката.

Адранските мортири се изсипаха върху града, снарядите се забиха в главната порта. Струваше му се, че за всеки член на кралската гвардия, свален от оръдията, на върха се появяваха още двама и Тамас се зачуди дали Ипил не разполагаше с нескончаем брой от тях.

— Да не би да се притесняваш за мен? — попита фелдмаршалът.

— По-скоро се притеснявам за себе си. Не съм толкова жилав, колкото някога.

— Не е нужно да идваш — отвърна Тамас.

— Ако те оставя да умреш, Ерика ще се завърне от мъртвите и ще ме преследва до края на дните ми. Убеден съм.

— Не знаех, че се боиш от призраци.

Гаврил сви рамене.

— Изглежда, че портата не е автентична — каза той, посочил към града.

Тежките дървени врати, които препречваха пътя към града, се бяха разцепили под артилерийския огън и през процепите се виждаше, че подвижната решетка на крепостната врата не беше в много по-добро състояние. Явно древната магия, предпазвала стените, не беше подновена заедно с портите. Тамас чу как командирът на артилерията заповядва да се премине към снаряд с по-голяма тежест и по-бавна скорострелност, за да довърши започнатото.

— Щом вратата падне, настъпваме — каза той.

Навсякъде около него хората му се строяваха по роти, подканяни от барабанчиците си. Офицерите обхождаха редиците и крещяха на войниците си, размахали мечове над главите си.

— Нагръдник! — извика Тамас. Две момчета затичаха към него и му навлякоха кирасирски нагръдник. Друг доведе коня му, сетне донесе и шлема му, който той сложи на мястото на двурогата си шапка. — Мина много време, откакто щурмувах град за последно.

Гаврил кимна, загледал се кисело напред.

— Не мога да си спомня кога беше последният път, в който си обличал броня. Моята вече не ми става.