Игрите на Немезида [bg]

В каютата ѝ нямаше нищо, което да ѝ помогне, но тъй като бе затворена сама там, това бе мястото, където търсеше. Часове. Не дни.

Противоускорителната койка бе завинтена към палубата с пръти от дебела стомана и подсилена керамика, наклонени така, че откъдето и да дойде силата, да предизвика свиване на един или друг крак. Всяка отделна подпора би могла да се използва като щанга, но Наоми нямаше как да ги отвинти или изкърти. Така че това не ставаше. Чекмеджетата бяха от по-тънък метал, горе-долу със същата дебелина като шкафчетата. Тя ги издърпа, докъдето можеха да се вадят, и огледа устройството на ключалките, шевовете, където металът е прегънат, търсейки някаква подсказка или вдъхновение. Нищо не ѝ идваше наум.

Държеше малкия черен палец на комплекта за декомпресия затъкнат на кръста си, готова да тръгне, ако намери начин. Трябваше да намери начин. Щеше да намери начин. „Чецемока“ бе толкова близо и все пак толкова далеч.

Ами ако не се опиташе да стигне, когато издърпат тунела. Ако се промъкнеше там сега и се криеше, докато се разделят… Ако можеше вместо това да се добере до арсенала и евентуално да намери механобот, който да играе ролята на скафандър… или да го използва да среже преградите толкова бързо, че никой да не я застреля в тила…

— Мисли — каза си тя. — Недей да се въртиш и да хленчиш. Мисли.

Но нищо не ѝ идваше наум.

Когато спеше, беше на кратки отрязъци от по няколко минути. Не можеше да си позволи дълбок сън от страх, че ще се събуди и ще открие, че „Чецемока“ е изчезнал. И лежеше на пода, стиснала основата на противоускорителната койка, за да я събуди с дръпване, ако минат в безтегловност.

Какво би направил Алекс? Какво би направил Еймъс? Какво би направил Джим? Какво би направила тя? Нищо не ѝ хрумваше. Чакаше отчаянието, мрака, чувството за смазващ провал и не разбираше защо то не идва. Имаше всяко основание да е опустошена, но не беше. Единственото, което чувстваше, бе увереност, че ако мрачните мисли все пак се върнат, ще я връхлетят с такава сила, та няма да има никакъв шанс срещу тях. Странно, но дори това ѝ действаше успокоително.

Когато почука на вратата да отиде до тоалетната, отвори Сарта. Не че имаше значение. Тя последва Наоми по коридора, после я изчака отвън. Тоалетната също не предлагаше нищо полезно, но Наоми се позабави, за в случай, че ѝ дойде вдъхновение. Огледалото бе от полирана сплав, вградена в стената. Никаква помощ оттук. Ако успееше да разглоби вакуумните вентилатори…

Чу гласове от другата страна на вратата. Сарта и някой друг. Думите бяха прекалено тихи, за да ги различи. Тя довърши миенето на ръцете си, пусна салфетката в рециклатора и излезе в коридора. Филип я погледна. Това бе синът ѝ, а тя не бе познала гласа му.