Убиецът на президента
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Убиецът на президента». Краткое содержание книги:
Бившият командос и настоящ военен адвокат е изпратен в Отдела за специални проекти на ЦРУ — нова структура, специализирана в борбата с най-големите заплахи за националната сигурност. Когато началникът на канцеларията на Белия дом е брутално убит, а до трупа му е открита бележка с обещание за нови жертви, сред които е и президентът на САЩ, той разбира, че е изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. В екип с чаровна специалистка по психологическо профилиране от ФБР Шон се впуска в атака.
Анонимен сайт в интернет обявява награда от 100 милиона долара за главата на американския президент, а подозренията падат върху безследно изчезнал агент от тайните служби. Едва след приключилата с престрелка драматична ситуация, в която самият той е заложник, Шон си дава сметка, че силите на реда са допуснали огромна грешка, която е длъжен да поправи.
Без да намалява ход, Филис посочи една бяла плоча вляво от алеята и промърмори:
— Хари Ростоу. В гимназията излизах с него. Много фино момче, най-добрият спортист в класа. Началото на войната го завари кандидат-студент в Харвард. Мобилизираха го и го изпратиха в Европа. Загина в Анцио, с откъснати от мина крака… Ужасна смърт!
След кратка пауза ръката й се стрелна към друга надгробна плоча, на около десет кръста от първата:
— Джаксън Байлър. Беше ми кум на сватбата. Загина в Корея, в битката за Порк Чоп Хил. Остави жена и две невръстни дечица.
Аз също имах приятели и роднини, които лежаха тук. Фактически само преди година заровихме мой близък приятел. Като повечето войници и аз бях чувствителен на темата убити другари. В гърдите ми се появи неприятна тежест, а в гърлото ми заседна голяма буца. На фона на безкрайните поля и прерии на Америка тези няколко акра земя са много специални, много особени. Тук беше вечното жилище на герои и обикновени хора, извършили по най-добрия начин това, което се е искало от тях. И вероятно по тази причина атмосферата бе наситена със спокойствие, предразполагащо към спомени.
— Ей там е чичо ми Джери — рекох аз и махнах с ръка над лявото рамо на Филис. — Виетнам, набор 68-а. Офанзивата „Тет“. По това време татко си беше в страната и не можа да отиде на погребението на брат си.
— Предполагам, че си присъствал на доста погребения тук — подхвърли тя.
— Бас държа, че ти си присъствала на повече — отвърнах аз, направих къса пауза и се обърнах да я погледна. — Защо дойдохме, Филис?
Тя пренебрегна въпроса ми и промърмори:
— Моля те…
Продължихме да крачим напред. Спомних си деня, в който постъпих в армията. Бях като всички новобранци пълен с оптимизъм и розови мечти, благородният рицар, който е намъкнал бронята, готов да отсече главата на дракона. Задачата беше проста и ясна: бой с всички врагове — вътрешни и външни, бели и черни, доброто срещу злото, благородните срещу низшите духом. И, разбира се, Бог винаги е бил и ще бъде на наша страна. Но с хода на времето постепенно разбираш, че нещата не са толкова чисти и светли, толкова благородни. Господ шикалкави и заема страната, на когото си поиска, а ти се биеш по най-добрия начин, на който си способен, но всяка битка си има своята цена. И ако плътта ти случайно остане ненакърнена, в душата ти се появява някоя и друга рана, която не зараства с години.
Стигнахме до подножието на хълма. Филис свърна наляво, подмина десетина надгробни плочи и спря. Бавно се приближих и насочих поглед към надписа, върху който бяха заковани очите й: „Александър Карни, майор от Медицинския корпус на американската армия“.
— Това мъжът ти ли е?
— Опитвам се да идвам тук всяка година на 17 април — неохотно отвърна тя.
Очите й останаха заковани в кръста, а душата й сякаш започна мълчалив диалог с мъртвия. На нейната възраст положително си дава сметка, че сенките се удължават, рекох си аз. Знае, че не след дълго върху този камък ще има още един кръст, а под него ще бъде изписано нейното име. Какво ли си мисли в момента? Вероятно отчита простичкия факт, че всички сме смъртни.
— Всички тези добри хора биха дали мило и драго, за да поживеят един ден повече, дори един час или една минута.
Погледнах я за миг, после устата ми сама изрече отдавна забравените библейски слова:
— Бог дал, Бог взел.
Тя помълча, после тихо подхвърли:
— Но от едни е взел повече.
Естествено. Спомних си една снимка от досието на Дженифър Марголд, направена, когато е била десетгодишна, все още чиста и непорочна, все още далеч от ноктите на зловещите демони, които щяха да покварят душата й.
Личицето й беше част от обща снимка на класа, на която двайсетина момчета и момичета, подредени в две редици, зяпаха като хипнотизирани в обектива. Всички бяха щастливо усмихнати, изключение правеше единствено момиченцето от втория ред вляво. То беше намръщено, а очите му гледаха някъде встрани. Сякаш вече знаеше, че е омърсено, че не принадлежи към тази група.
Светът може да съди човешката душа, но децата не бива да стават свидетели и потърпевши на ужасите, които крие тя. Мисля, че ние сами си създаваме чудовищата, а след това смаяно се питаме защо децата ни са се провалили, без да си даваме сметка, че причината е у нас, че всъщност ние сме ги изоставили.
Филис пак хвана ръката ми и двамата бавно тръгнахме по обратния път.