Предсказанието

Мърсър се движеше зад него, теглейки дългия кабел след себе си. Костюмът на Скот поемаше повечето напрежение от влаченето на кабела във водата.

— Температурата се повиши с пет градуса.

Мърсър не усещаше топлината. Скафандърът имаше вградена мрежа от тръби, по които циркулираше или студена, или топла вода в зависимост от условията. Чарли беше казал, че водолазът може да се чувства удобно в „Тритон“ при температури до сто градуса. Всъщност климатично контролираната система можеше да издържи и на повече, но пластмасовата лицева част на шлема щеше да се стопи при над деветдесет градуса.

— Как я караш, Мърсър?

— Няма проблем. — Жироскопите държаха „Тритон“ изправен, а Скот направляваше малкото им влакче, затова Мърсър трябваше само да поддържа равномерен натиск върху педалите на краката. Гмуркането беше много по-лесно от експедицията в наводнената мина МН — 2 с Букър Сайкс.

— Стигнахме до дълбочина шейсет метра.

Отговорът на Маккензи беше неразбираем.

— Повтори, Джим.

Шлемът на Мърсър се изпълни със статичен шум. Скот остана невъзмутим.

— Смущения от скалата. Имахме го предвид.

На стотина метра от отвора на вулканичното гърло температурата се повиши на петдесет и четири градуса и тунелът се стесни. Скот даде указания на Мърсър как да балансира скафандъра така, че „Тритон“ да се носи под ъгъл, за да намали височината си. Преди да извърши процедурата, Мърсър полетя към дъното и блъсна бойната глава в камъка.

— Яде пердаха, но продължи да тиктака — измърмори той.

— По-добре още да не тиктака.

Влизането им във вулкана беше забавено от тежестта и влаченето на кабела. Моторите на водолазния костюм на Скот прегряха, но вместо да ги чакат да се охладят, те размениха местата си. Мърсър пое водачеството и скафандърът му се натовари с по-големия дял от работата. Той не управляваше така умело, но успя да предпази „Тритон“ от повторно охлузване в стената на тунела.

Двамата минаха първия лек завой в иначе правия проход и видяха „Консей“. Обективите на камерите му бяха матови на потрепващата светлина на прожекторите и роботът изглеждаше мъртъв.

— Затова донесохме кабела. — Разстоянието между горната част на робота и тавана на пещерата беше един метър — недостатъчно, за да се промъкнат оттам с обемистите водолазни костюми. — Трябва да го измъкнем на по-широко място.

— Под водата сме вече двадесет минути — каза Мърсър. — Няма ли да стане по-бързо, ако отчупим горните подпори и махнем някои уреди, за да се промъкнем?

Скот не отговори.

— Скот, попитах няма ли да е… — Мърсър млъкна, когато чу, че Глас издаде някакъв задавен, клокочещ звук. — Скот? Скот?

Отне му минута, докато се завърти така, че да е с лице към партньора си. Прожекторите на водолазния костюм на Мърсър осветиха шлема на Скот, но лицето му не се виждаше. Скафандърът му беше пълен с гъст бял газ.

— Какво става, по дяволите?

Изведнъж Глас притисна лице до дебелата пластмаса. Очите му бяха замъглени от кървави сълзи, а езикът му се беше подул.