Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Който и да ме търси, не съм в къщи — нареди милейди. — Разбирате ли, който и да ме търси.
Прислужникът излезе.
Д’Артанян погледна любопитно милейди. Тя беше бледа и очите й бяха уморени — от сълзи или от безсъние. Светлината беше умишлено намалена, но младата жена не можеше да прикрие следите от треската, която я беше разяждала последните два дни.
Д’Артанян се приближи към нея със свойствената си любезност. Тогава тя направи неимоверно усилие да го приеме, но едва ли някога толкова измъчено лице е успявало да изрази толкова любезна усмивка.
На въпросите на д’Артанян как се чувствува тя отговори:
— Зле, много зле.
— Но в такъв случай аз ви преча — рече д’Артанян, — вие навярно имате нужда от почивка и аз ще си отида.
— Не, не, напротив, останете, господин д’Артанян — отвърна милейди, — вашето мило присъствие ще ме разсее.
„Охо! — помисли си д’Артанян. — Никога не е била толкова очарователна, трябва да се пазя.“
Милейди си придаде най-дружелюбния израз, който можа, и подхвана разговора с необичайна прелест. В същото време треската, която я беше оставила за миг, възвърна блясъка на очите й, обагри страните й, зачерви устните й. Д’Артанян пак намери Цирцея, която го беше запленила вече със своя чар. Любовта, която мислеше, че е угаснала, всъщност тлееше и сега пламна в сърцето му. Милейди се усмихваше и д’Артанян чувствуваше, че би погубил душата си за тази усмивка.
В един миг той почувствува нещо като угризение.
Лека-полека милейди стана по-общителна. Тя запита д’Артанян има ли любовница.
— Уви! — каза д’Артанян с най-прочувствения глас, на който беше способен. — Как можете да бъдете толкова жестока и да задавате такъв въпрос на мене, та аз, откакто ви видях, дишам и въздишам само чрез вас и за вас!
Милейди се усмихна със странна усмивка.
— Значи вие ме обичате? — запита тя.
— Има ли нужда да ви го казвам, нима не сте забелязали?
— Забелязах, но вие знаете: колкото по-горди са сърцата, толкова по-трудно се покоряват.
— О! Трудностите не ме плашат! — заяви д’Артанян. — Само невъзможното ме ужасява.
— Няма нищо невъзможно за истинската любов — отговори милейди.
— Нищо ли, госпожо?
— Нищо — повтори милейди.
„Дявол да го вземе! — каза си д’Артанян. — Променила си държанието. Да не би тая своенравна жена да се е влюбила случайно в мене и да е склонна да подари и на мене някой сапфир, подобен на оня, който ми даде, когато ме взе за дьо Вард?“
Д’Артанян приближи бързо стола си до креслото на милейди.
— Е — поде тя, — какво ще направите, за да докажете любовта, за която говорите?
— Всичко, което поискате от мене. Заповядайте, аз съм готов.
— На всичко ли?
— На всичко! — извика д’Артанян, който знаеше предварително, че не рискува много, като поема такова задължение.
— Добре! Да поговорим малко — рече на свой ред милейди, като приближи креслото си до стола на д’Артанян.
— Слушам ви, госпожо — отвърна д’Артанян. Милейди остана за мит замислена и сякаш нерешителна.
После, изглежда, взе някакво решение.
— Аз имам враг — започна тя.
— Вие, госпожо! — викна д’Артанян, като се преструваше, че е изненадан. — Възможно ли е това, боже мой? Вие, която сте толкова хубава и добра!
— Смъртен враг.
— Наистина ли?
— Враг, който ме оскърби толкова жестоко, че сега аз и той водим война на живот и смърт. Мога ли да разчитам на вас като на съюзник?
Д’Артанян веднага разбра намеренията на тази отмъстителна жена.
— Можете, госпожо — заяви той надуто, — десницата и животът ми ви принадлежат, както ви принадлежи моята любов.
— Тогава — продължи милейди, — щом сте толкова смел, колкото и влюбен…
Тя замълча.
— Е? — запита д’Артанян.
— Е! — отрони милейди след кратко мълчание. — От днес престанете да говорите за невъзможни неща.
— Не мога да понеса такова щастие! — извика д’Артанян като падна на колене и покри с целувки ръцете, които тя не отдръпна.
„Отмъсти за мене на безчестния дьо Вард — си мислеше, стиснала зъби милейди, — и аз ще съумея да се избавя от тебе, самонадеян глупако, сляпо оръдие на моята мъст!“
„Падни доброволно в ръцете ми, след като се подигра така безсрамно с мене, ти лицемерна и опасна жена — мислеше си д’Артанян, — а после аз ще ти се надсмивам заедно с този, когото ти искаш да убиеш със собствената ми ръка.“
Д’Артанян дигна глава.
— Готов съм — рече той.
— И тъй, вие ме разбрахте, скъпи господин д’Артанян! — добави милейди.
— Бих отгатнал желанието ви само от един ваш поглед.