Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Прекрасен! — отговори Атос. — Не вярвах, че съществуват два сапфира с толкова чист блясък. Да не сте го заменили срещу вашия диамант?
— Не — каза д’Артанян, — подарък е от моята хубава англичанка или по-скоро от моята хубава французойка, защото, при все че не съм я питал, убеден съм, че тя е родена във Франция.
— От милейди ли получихте тоя пръстен? — извика Атос с глас в който лесно можеше да се забележи силно вълнение, — От самата нея. Даде ми го тази нощ.
— Покажете ми тогава тоя пръстен — рече Атос.
— Ето го — отвърна д’Артанян и го извади от пръста си. Атос го разгледа внимателно и силно пребледня, после го премери на безименния пръст на лявата си ръка, той прилепна на тоя пръст, сякаш беше правен за него. Облак на гняв и желание за мъст помрачи обикновено тъй спокойното чело на благородника.
— Невъзможно е да е тя — прошепна той. — Как е попаднал този пръстен в ръцете на милейди Кларик? И все пак много трудно е да има два пръстена с такава поразителна прилика.
— Познат ли ви е този пръстен? — запита д’Артанян.
— Стори ми се познат, но навярно съм се излъгал — отговори Атос.
И го върна на д’Артанян, без да откъсва очи от него.
— Слушайте, д’Артанян — подзе той след малко. — Свалете този пръстен от ръката си или обърнете камъка навътре. Толкова мъчителни спомени ми навява, че няма да мога да разговарям спокойно с вас. Не дойдохте ли да се посъветвате с мене, не казахте ли, че сте объркан и не знаете какво да правите?… Но чакайте… дайте ми пак сапфира, ръбът на онзи, за който ви говорех, е одраскан при една злополука.
Д’Артанян пак извади пръстена от ръката си и го подаде на Атос.
Атос изтръпна:
— Ето! — възкликна той. — Вижте, не е ли странно!
И показа на д’Артанян драскотината, за която си беше спомнил.
— От кого ви беше тоя сапфир, Атос?
— От майка ми, която го беше получила от своята майка. Както ви казах, това е стара семейна скъпоценност… която не биваше никога да излиза от семейството…
— А вие… продадохте ли го? — попита нерешително д’Артанян.
— Не — продължи Атос със странна усмивка. — Подарих го през една любовна нощ, както е бил подарен на вас.
Д’Артанян също се замисли — струваше му се, че вижда в душата на милейди бездънни и мрачни пропасти.
Той сложи пръстена, но не на ръката си, а в джоба.
— Слушайте — рече Атос, като го улови за ръката, — вие знаете, че ви обичам, д’Артанян. Да имах син, не бих го обичал повече от вас Слушайте, повярвайте ми, откажете се от тая жена. Аз не я познавам, но някакъв вътрешен глас ми казва, че тя е пропаднала и че в нея има нещо гибелно.
— Имате право — съгласи се д’Артанян. — Да, аз ще се разделя с нея. Да си призная, тази жена плаши и мене самия.
— Ще имате ли тая смелост? — запита Атос.
— Да — отвърна д’Артанян, — и то още сега.
— Добре, момчето ми, вие ще постъпите правилно — отвърна благородникът, като стисна ръката на гасконеца с почти бащинска нежност. — Дано бог даде тая жена, която едва е влязла във вашия живот, да не остави никаква страшна следа в него.
И Атос кимна на д’Артанян като човек, който даваше да се разбере, че ще му бъде приятно да остане сам с мислите си.
Като се прибра в къщи, д’Артанян свари Кети, която го чакаше. Един месец треска не би променил повече това момиче от тази безсънна и мъчителна нощ.
Господарката й я беше изпратила при лъжливия дьо Вард. Тя била безумна от любов, опиянена от щастие, искала да знае кога любовникът й ще й подари втора нощ.
И бедната Кети, бледа и разтреперана, очакваше отговора на д’Артанян.
Атос имаше голямо влияние над младия гасконец. И сега, когато гордостта му беше спасена и жаждата му за мъст задоволена, съветите на приятеля му, присъединени към гласа на собственото сърце, му вдъхнаха решението да не се вижда повече с милейди. И вместо отговор той взе перо и написа следното писмо:
„Не разчитайте на мене, госпожо, за близката ни среща. От оздравяването ми аз имам толкова занимания от този род, че трябва да въведа в тях известен ред. Когато ви дойде редът, ще имам честта да ви съобщя.
Целувам ви ръцете, Конт дьо Вард“
За сапфира — нито дума. Гасконецът искаше ли да запази едно оръжие срещу милейди? Или пък да бъдем откровени, не запазваше ли тоя сапфир като последно средство за екипировката?
Всъщност погрешно е да се съди за постъпките през една епоха от гледна точка на друга епоха. Това, което днес е позор за един почтен човек, по онова време беше съвсем обикновено и естествено нещо и потомците на най-знатните семейства бяха издържани обикновено от любовниците си.