От Багдад до Стамбул
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «От Багдад до Стамбул». Краткое содержание книги:
«Преследване в Ориента» е пълно шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5), «Жълтоликия» (том 6).
От Багдад до Стамбул
1882–1888
Мина доста време, докато Мафлей и роднините му осъзнаха фактите и вече спокойно можеха да говорят за това.
— Това наказание му е малко — каза Исла. — Един кратък миг страх пред смъртта не е достатъчен за всичко, което е направил. Трябваше да попадне жив в ръцете ни!
— Е, остават двамата Амасат — добави баща му. — Дали ще можем да намерим някой от тях?
— Достатъчен ви е и само Баруд ал Амасат; другият нищо не ви е направил. Ако ми обещаете да не употребявате насилие срещу него, а да го предадете на съдията, ще ви кажа къде е.
Тези думи предизвикаха ново оживление. Засипаха ме с въпроси и молби, но аз устоях и не казах нищо, докато не получих исканото обещание. Тогава им разказах за днешния си разговор с дервиша.
Едва бях свършил, когато Якуб Афарах скочи и извика:
— Аллах керим, знам какво възнамеряват да правят тези хора. Вдигнали са мерника на цялото ни семейство, защото Исла е отнел Зеница на този Абрахим Мамур. Първо искаха да ме разорят, но не успяха. После отиват в Адрианопол, а сега е ред и на Мафлей; започват с доставчиците му. Веднага трябва да пишем, за да предупредим Хулам и Галингре.
— Да пишем ли? — отвърна Исла. — Няма полза! Ние самите трябва да отидем в Адрианопол и да заловим този Баруд ал Амасат. Ефенди, ще дойдеш ли с нас?
— Да — отговорих аз. — Това е най-доброто, което може да се направи, а аз ще ви придружа, защото Адрианопол ми е на път за родината.
— Ти искаш да се връщаш?
— Да. Бях далеч от дома по-дълго, отколкото възнамерявах. Трябва да кажа, че това мое решение бе посрещнато със съпротива, но като им обясних по-подробно основанията си, признаха, че имам право. По време на цялата тази приятелска разправия само един човек не каза нито дума, а именно Халеф. Но по лицето му се виждаше, че всъщност има да казва много повече неща от останалите.
— И кога ще тръгнем? — попита Исла, който много припираше.
— Веднага! — отговори Оско. — Не мога да губя и миг, докато не видя в ръцете си този приятел Баруд ал Амасат.
— Мисля, че трябва да направим някои приготовления — отбелязах аз. — Няма да е късно и ако тръгнем утре рано сутринта и ще имаме цял ден пред нас. С кораб ли ще пътуваме или на коне?
— Ще яздим! — реши Мафлей.
— А кой ще дойде?
— Аз, аз, аз, аз! — викаха всички един през друг. Оказа се, че всички искат да дойдат. След дълги препирни решихме да вземат участие Шафей Ибн Якуб Афарах, който всъщност нямаше сметки за уреждане с Баруд, но искаше да използва открилата му се възможност да посети роднините си; Исла, който не искаше да отстъпи на никого правото да върже човека, продал жена му; Оско, който искаше да отмъсти за дъщеря си; Омар, защото от Адрианопол щеше да продължи за Скутари, за да си уреди сметките с Хамд ал Амасат; аз пък заминавах за родината си. С голяма мъка успяхме да убедим Мафлей да остане вкъщи; необходимо беше само да се запазят интересите на търговията, а тъй като Исла идваше с нас, той трябваше да остане.
Халеф не каза нищо. Като го попитах, той отговори:
— Да не мислиш, че ще те оставя да тръгнеш сам, сихди? Аллах ни събра и ще остана при теб!
— Но помисли и за Ханех, цветето сред жените! Все повече се отдалечаваш от нея!
— Мълчи! Знаеш, че винаги правя това, което съм намислил. Идвам с теб!
— Все пак някой ден ще трябва да се разделим!
— Господарю, знам, че това време много скоро ще настъпи, а не е сигурно дали ще се видим пак някога в живота си. Поне не искам да се разделям с теб преди другите и докато знам, че все още си в тази страна!
Той стана и излезе, за да предотврати отправянето на други възражения, така че бях принуден да го взема.
Приготовленията ми за път не ми струваха големи усилия, оставаше само с Халеф да оседлаем конете и бяхме готови. Но преди това имах да изпълня още едно задължение: трябваше да намеря Линдси, за да му разкажа за случилото се и за намеренията ни. Като отидох в жилището му, той току-що се бе върнал от разходката си до Буюкдере. Посрещна ме с добре дошъл полурадостно, полунацупено и каза:
— Welcome! Лош човек! Отиде в Бахариве Кеуи, без да ме вземе! Какво искате от мен?
— Сър, трябва да ви съобщя, че повече не живея в Бахариве Кеуи.
— Вече не? Ах! Хубаво! Тогава бързо се пренесете при мен, мистър!
— Благодаря! Утре сутринта напускам Константинопол. Искате ли да дойдете или не?
— Напускате? Ах! Ох! Лоша шега! Yes!
— Говоря сериозно, уверявам ви!
— Наистина ли? Защо толкова бързо? Но вие току-що влязохте в това гнездо!
— Познавам го достатъчно добре и пет пари не давам за това, че заминавам по-скоро, отколкото очаквах. Разказах му подробно какво се беше случило. Като свърших, Линдси доволно кимна и каза: