Последният убиец

Стражите бяха допуснали две елементарни грешки. Стояха в отблясъците на слабата светлина, която хвърляше бързо разрастващият се пожар в стаята над тях. И бяха прекалено близо един до друг. Рандал вдигна пистолета с две ръце, задържа го и стреля два пъти много бързо. Стражите рухнаха почти едновременно. Рандал се хвърли в двора, после през някакъв ходник и стигна до вратата. Загуби няколко секунди, докато се справи с ключалката, и след това изхвърча в уличката. Виковете и изстрелите бяха разбудили съседните къщи и той чу разтревожени гласове и от двете страни. Без да спира и за миг, той тичаше из уличките, не съвсем сигурен за посоката. Накрая, след цяла вечност, успя да се измъкне на южния край на пазара, на улица „Мовлави“.

Прекосяването пеша на пазара до северния му край, където беше паркирал фолксвагена, беше пресметнат риск. Но той трябваше да се измъкне бързо, преди стражите да са отцепили района. Придържайки се към тесните улички и криейки се в сенките на вратите, когато преминаваха коли, той стигна до фолксвагена. Наоколо нямаше никого. Успееше ли да се добере до Дарбанд, без да го спрат, щеше да бъде в безопасност. За да е сигурен, провери още веднъж в джоба си. Документите, идентифициращи го като доктор Ролф Малмберг, шведски лекар, бяха на мястото си. Стражите можеха и да се вържат на обясненията му, че си е в реда на нещата един лекар да е на път по това време на нощта.

Докато караше по тихите улици, Рандал размишляваше над въпроса, който го мъчеше още от случката във вътрешния двор. Не можеше да проумее какво търсеха революционните стражи в къщата. От писмото, което беше намерил, ставаше ясно, че къщата все още е собственост на иршадитите и мъжът, който го бе изненадал, трябваше да е старият молла, за когото му беше споменал Масуди. Но ако това беше вярно, то как биха могли правоверни ислямски революционери да пазят тази къща? Нима бе само блъф? И после сякаш перде му падна от очите и отговорът дойде сам. Беше виждал лицето на стареца и по-рано, на една фотография от досието на Наваи във Вашингтон. Това беше аятолах Саид Али Марвдашти, духовникът, утвърдил препоръките на Наваи за британското посолство в Техеран, съдията, който бе осъдил Мехди Муфтизаде на смърт. Причините за отклоненията в съдебната процедура на Муфтизаде сега изглеждаха логични. Марвдашти живееше двоен живот, веднъж като иршадит и веднъж като ортодоксален духовник. Муфтизаде сигурно бе притежавал документи, които, в случай че станат известни, биха дискредитирали Марвдашти. След ареста последният е действал бързо, за да спре достъпа до документите, намерени в апартамента на Муфтизаде, и след това лично се е погрижил делото да завърши по най-подходящия начин. Вече бе проумял логиката на случая и тревогата му се усили. Колко далеч бяха стигнали иршадитите в инфилтрирането си в ортодоксалната религия и в другите сектори на обществото? Каква роля, ако имаше такава, бяха играли в неотдавнашната революция? Каква част от показанията на Наваи бе вярна? С какво влияние разполагаха, скрити зад кадър, и колко време оставаше преди да започнат осъществяването на плановете си? Нуждаеше се от още информация, и то колкото можеше по-бързо.