Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
— Мамка му! — промълви той.
— Мръднеш ли и милиметър — разнесе се глас откъм вратата, — ще те убия, обещавам ти.
За момент си помисли дали да не опита нещо. Погледът му се стрелкаше между глока в ръката й и узито у мъжа, като преценяваше ситуацията. Накрая реши, че е в неизгодно положение, поклати глава и вдигна ръце. Прикривано от Гиди, момичето пристъпи напред и взе пистолета му. А също и снимките — грабна ги от ръката му и ги пусна на леглото.
Изведоха го отвън, обискираха го, намериха ключовете от колата и мобилния. Тя задържа ключовете и подхвърли телефона на Фаз, който изчезна в техническата стая. После го отведоха до колата му и го закопчаха — дясната китка на волана, левият глезен на спирачката.
— Ти си й дъщеря, нали? — каза той, когато тя се наведе да провери белезниците. — Дъщеря на Ривка Клайнберг.
— Както кажеш.
Тя претърси колата, за да се увери, че няма скрито оръжие, изключи телефона, дръпна за последен път белезниците и тръгна с Гиди обратно към лагера. Той се насочи към една барака за експлозиви и детонатори, а тя към друга за бидоните.
Бяха репетирали това много пъти, с различни вариации, в зависимост с колко време разполагаха — моментално измъкване, като зарязват всичко; две минути, колкото да вземат най-необходимото; по-организирано изтегляне, с достатъчно време да си съберат нещата и да прикрият следите си. От Тамара нямаше вести, което означаваше, че в случая имаха достатъчно време. Радваше се, че е така. От всички места, където беше живяла, това най-много се доближаваше до истински дом. Винаги бе знаела, че в един момент ще се наложи да се махнат, но поне можеха да се сбогуват както подобава.
Отвори бараката, изнесе пет бидона в центъра на двора и отиде в стаята си да си събере нещата. Не бяха много — малко дрехи, писмата от майка й, снимките.
Миналото беше друг живот, който нарочно държеше погребан. Писмата и снимките бяха единствените спомени за него, единствените лъчи, насочени надолу в мрака. Както и сънищата, разбира се. В сънищата миналото винаги оживяваше, за да я преследва.
Хвърли всичко в мешката си, наред с две папки и лаптопа на „Барън“. Паспортите бяха последни. Дина Леви, Елизабет Тийл — само две от многото имена, които бе приела през годините. Дина, Елизабет, Сали, Кари, Мери-Джейн — бяха толкова много. Други самоличности, зад които да се крие, маски, които да надене. Дина беше може би най-подходящото от всички с намека не само за справедливост и правосъдие, но и за библейската история за Дина и Сихем, за изнасилването и отмъщението.
Толкова много имена. Толкова много маски. Толкова много различни самоличности.
Но само Рахил беше истинското.
Затвори мешката, огледа за последен път стаята и излезе на двора. Гиди вече обикаляше постройките и слагаше експлозивите. Обаждане до Тамар на хълма потвърди, че шосето е чисто. Каза й да се връща в лагера, метна мешката си в джипа и отиде да провери ченгето. Щом я видя, той отново започна да дрънка за историята с майката. Не си направи труда да му обяснява.
— Работила е с вас, нали? — не се отказваше той, като напразно дърпаше белезниците, а металът се впиваше в китката и глезена му. — Ривка Клайнберг е била от „Немезида в действие“. Затова е идвала толкова често тук.
Въпреки волята си тя се усмихна. Не само защото той стреляше напосоки, а защото изобщо стреляше. Закопчани в кола на трийсет и осем градуса жега и без никаква представа дали ще преживеят следващия час, повечето хора щяха да молят за пощада. Този обаче продължаваше да търси отговори. Заслужаваше уважение, макар предположенията му да бяха напълно погрешни.
— Ривка нямаше нищо общо с „Немезида в действие“ — каза му тя, защото реши, че той заслужава поне частично обяснение. — Идваше ни на гости, нищо повече.
— Да прекара малко време с дъщеря си.
Тя подмина думите му без отговор.
— Знаеше ли какво правите? — попита той и отново задърпа белезниците.
— Разбира се, че знаеше. Имах й доверие.