Далечно ехо
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-974-592-9
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Далечно ехо». Краткое содержание книги:
Двайсет и пет години по-късно местната полиция подновява неприключени следствия и неразкритото убийство на Роузи Дъф излиза отново на дневен ред. Някогашните четирима студенти са зрели мъже със семейства и професии, но подозренията, белязали живота им, продължават да тегнат над тях. Не само полицията търси убиеца — в сенките се таи човек със своя представа за правосъдие, твърдо решен да отмъсти за смъртта на Роузи Дъф. След две нови убийства става ясно, че незнайният отмъстител не се спира пред нищо. За приятелите има само един изход — те трябва да открият истинския убиец, за да спасят собствения си живот.
Лин се обърна рязко към Алекс.
— Помолих Джаки да ми помогне — каза Алекс.
— Точно така — Джаки не изглеждаше засегната, по-скоро като че ли се забавляваше.
— Помолил си нея? — Лин не направи и най-малък опит да скрие презрението си. — Тъкмо жената, която е имала мотив да убие брат ми и необходимите контакти, за да осъществи намерението си? Алекс, как можа?
— Обърнах се към нея, защото това е и в неин интерес. Следователно можех да бъде сигурен, че няма да ни натопи, за да си осигури място за материала на първа страница — каза той, опитвайки се да успокои Лин, преди Джаки да се вбеси и да изчезне, без да му е съобщила дали е научила нещо.
— Тази жена няма да прекрачи прага на къщата ми — заяви категорично Лин.
Алекс вдигна ръце.
— Така да бъде. Чакай само да взема палтото си. Ще прескочим до кръчмата — ако нямаш нищо против, Джаки.
Тя сви рамене.
— Все ми е едно. Но ти черпиш.
Тръгнаха мълчаливо по лекия наклон надолу към кварталната кръчма. Алекс нямаше намерение да се извинява за враждебността на Лин, а и Джаки явно не възнамеряваше да повдига въпроса. Когато взеха чашите си с червено вино и седнаха, Алекс повдигна въпросително вежди.
— Е, имаме ли резултати?
Джаки доби самодоволен вид.
— Открих името на човека, който е изследвал веществените доказателства по случая Роузи Дъф в съдебномедицинската лаборатория. Хубавото е, че той продължава да се занимава със същата работа. Сега е професор в Дънди. Името му е Дейвид Соунс, и доколкото разбирам, е голям капацитет.
— И кога смяташ да разговаряш с него? — попита Алекс.
— Аз няма да разговарям с него, Алекс. Това е твоя работа.
— Моя работа ли? Но аз не съм журналист! Как ще го убедя да разговаря с мен?
— В тази история ти можеш да изгубиш значително повече от мен. Кажи му истината, опитай се да го накараш да те разбере и го помоли, ако разполага с някакви сведения, които биха придвижили следствието напред, да ти ги предостави.
— Но аз нямам никаква представа как да подхвана нещата — възрази Алекс. — Пък и защо му е на Соунс да ми казва каквото и да било? Нали така би излязло, че той е пропуснал нещо при първото изследване?
— Алекс, ти успя да ме убедиш да рискувам да изпадна в много неудобно положение заради теб, а откровено казано, аз не харесвам особено нито теб, нито неприятната ти, дребнава жена. Затова си мисля, че ще успееш да убедиш и Дейвид Соунс да ти каже това, което те интересува — още повече, че ти всъщност не го караш да признава, че е пропуснал нещо навремето. Ти питаш за неща, които не са включени в доклада напълно основателно, защото по онова време не са се поддавали на анализ. Ако наистина държи на работата си, той сигурно ще поиска да ти помогне. Освен това е много по-вероятно да откаже да разговаря именно с журналист, който може да преиначи нещата така, че да го представи като некомпетентен — Джаки отпи малко от виното, изкриви лице и стана. — Обади се, ако пак се добереш до нещо, което може да бъде от полза и на мен.
Лин седеше в зимната градина, загледана в светлините, които трептяха по устието на Форт. Влажният въздух ги обвиваше в лека мъглица и им придаваше напълно неоснователна тайнственост. Тя чу как се хлопна входната врата, после Алекс извика:
— Прибрах се!
Но преди той да успее да дойде при нея, някой отново позвъни на вратата. Който и да беше, Лин нямаше настроение да посреща гости.
Далечните гласове ставаха по-отчетливи, докато разговарящите идваха към зимната градина, но Лин все още не можеше да разбере кой е новият им гост. После вратата се отвори и пред нея застана Уиърд.
— Лин! — възкликна той. — Научих за красивата ти дъщеря и реших да дойда да я видя.
— Уиърд — Лин трепна учудено. — Ти си последният човек, когото очаквах да видя тук.
— Чудесно — отвърна той. — Да се надяваме, че и други са на същото мнение — той я погледна загрижено. — Как се справяш?
Лин се притисна в прегръдката му.
— Знам, че звучи глупаво, като имаш предвид колко рядко се виждахме с Мондо, но той ми липсва.
— Разбира се, че ще ти липсва. Липсва на всички ни, и винаги ще ни липсва — беше част от нас, а вече го няма. Съзнанието, че е отишъл при своя Спасител, е малка утеха за нас, които сме го загубили — те помълчаха за миг, после Лин се отдръпна.
— Но какво правиш тук? — попита тя. — Мислех, че веднага след погребението си заминал обратно за Америка.