Сразени ангели
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Takeshi Kovacs #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-575-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Сразени ангели». Краткое содержание книги:
„Мам…“
Спокойно.
Сучиади пищеше.
Избрах друг чип и го разклатих едва забележимо. Усетих как микронишката се измъкна между натрошените ми кости и вече знаех, че тази също не е достатъчно дълга.
Вдигнах поглед и открих, че Дьопре ме наблюдава. Устните му оформиха въпрос. Усмихнах му се разсеяно и дръпнах следващата нишка.
Едва четвъртата бе тази, която ми трябваше — когато я затеглих, тя се заплете вътре в лакътя ми. Ендорфиновата лепенка, която си бях поставил преди това, поддържаше равнището на болката в поносими граници, но не можеше да намали напрежението. Подхванах отново емисарската лъжа, че нищо особено не се случва тук, и я дръпнах по-силно.
Нишката се изхлузи като кабел от влажен пясък, разкъсвайки част от плътта на предмишницата ми. Няколко ситни капчици кръв ме удариха в лицето.
Сучиади пищеше. В гласа му се долавяше отчаяние и недоверие от това, което машината правеше с него, от агонизиращата болка, която усещаше в най-далечните фибри на тялото си.
— Ковач, какво по дяволите… — Вардани млъкна, когато я стрелнах гневно с поглед и забодох пръст в шията си. Увих нишката около лявата си длан и затиснах свободния й край под биочипа. След това, без да си давам време да разсъждавам, разтворих пръсти и изпънах нишката докрай.
Нищо не се случва тук.
Микронишката се заби в кожата, проряза я сякаш бе от тесто и достигна интерфейсния биоимплантант. Смътна болка. През тънката рана се процеждаше кръв, която се стичаше надолу по дланта ми. Чух развълнуваното дишане на Вардани и след миг тя изстена — паякът я бе ухапал.
„Нищо не се случва… — продължавах да си повтарям. — Не и тук и сега.“
Сучиади крещеше.
Пристегнах нишката отново и стиснах наранената си длан. Забодох палец в раната и го завъртях, докато…
НИЩО не се случва тук. Съвсем нищо.
… разкъсах плътта.
Болеше въпреки ендорфина, но точно това исках. Под кървавата маса от кръв и тъкан прозираше белезникавата повърхност на имплантанта, набраздена от миниатюрни електронни вериги. Разширих още малко ръбовете на раната, докато се откри цялата пластина. След това се пресегнах нагоре и долепих кървящата си длан до неутрализатора.
Натиснах с всичка сила.
За един кратък миг си помислих, че късметът ме е изоставил. Късметът, който ми бе позволил да изтегля нишката без да разкъсам някой голям кръвоносен съд, и да достигна имплантанта, без да прекъсвам важни сухожилия. Късметът никой да не ни следи от камерите. Подобен късмет рано или късно се изчерпва и аз реших, че моментът е настъпил, когато неутрализаторът се размърда под наранената ми длан. Помислих си, че цялата внимателно изградена от емисарската школовка сграда на моето вътрешно спокойствие е на път да рухне.
По дяволите!
Интерфейсната пластина — програмирана да се държи враждебно спрямо всякаква непозната електроника — се размърда в дланта ми и нещо изщрака в главата ми.
Неутрализаторът издъхна с тъничък, електронен писък.
Изпъшках и оставих на болката да излезе на воля през стиснатите ми зъби. След това отделих внимателно повредената машинка от тила си. Невростимулаторите вече се бяха задействали и болката в раната се притъпяваше.
— Вонсава — рекох, след като махнах неутрализатора. — Искам да излезеш навън и да намериш Тони Луманако.
— Кого?
— Сержанта, който ни докара тук снощи. — Вече нямаше нужда да потискам чувствата си, но усещах, че школовката продължава да го прави. Сякаш се бях потопил в океан от безмерно търпение. — Казва се Луманако. Вероятно ще е някъде около ешафода. Кажи му, че трябва да разговарям с него. Не, почакай. Кажи му, че се нуждая от него. Точно тези думи използвай. Никакви обяснения. Нужен ми е веднага. Това ще го доведе.
Вонсава погледна към спуснатото покривало на изхода. Зад стените се чуваха приглушените писъци на Сучиади.
— Да изляза навън? — попита тя.
— Да. Съжалявам. Бих излязъл аз, но това е по-рисковано. А и ти все още носиш една от тези гадинки.
Огледах внимателно коремчето на повредения неутрализатор. На пръв поглед не се забелязваха никакви поражения. Пипалата му бяха застинали в полусвито положение.
— Добре — кимна Вонсава. — Тръгвам.
— И… Амели?
— Да?
— Запази спокойствие отвън. Гледай да не се вълнуваш много.