Шадоус Фол [bg]

В стаята ставаше все по-студено. Морисън виждаше дъха си във въздуха. Загърна се по-добре с одеялото, но това не помогна кой знае колко. Бе намерил одеяла на горния етаж — едно от малкото неща, които си заслужаваше да се спасяват. Прищя му се да се бе огледал малко по-старателно, но подът горе скърцаше зловещо при всяка негова стъпка и не искаше да си насилва късмета. Погледна насреща към Сузан Дюбоа и Поли Къзинс, които спяха изтощени на единствения достатъчно широк диван. Бяха се сгушили една в друга под одеялата, за да се топлят заедно. Сънят им бе дълбок, но неспокоен, сякаш обезпокояван от кошмари. И двете бяха демонстрирали удивителен запас от сили и спокойствие, откакто бяха изпълзели изпод развалините на Пещерата, и Морисън им завидя за това, но в края на краищата сънят ги победи. Ала при него не идваше. И така, той седеше сам и буден — както обикновено. Двете жени черпеха сили и спокойствие една от друга, но в известен смисъл това изключваше него. Не смяташе, че е нарочно. Просто те бяха отдавнашни близки приятелки, а той всъщност никога не бе бил близък с някого. Винаги избираше свой път, а понякога това означаваше, че изоставяше хората и продължаваше сам.

Само че сега него го оставиха сам. Сузан и Поли потънаха в сън, така че той трябваше да остане на пост. Във всеки случай не искаше да спи. След като прекара толкова време в капана на мрака под развалините на Пещерата, не смяташе, че ще му се прииска някога да заспи пак. Лунната светлина в стаята го успокояваше, умиротворяваща и постоянна, ярка и блещукаща по всеки ръб и във всеки ъгъл. По някакъв странен начин бе все едно се намира под водата, доста надълбоко и надалеч от всичко, което е на повърхността. Една от двете жени измърмори нещо насън, той стана от стола и се приближи до дивана, за да се увери, че всичко е наред. Лицето на Поли бе спокойно и безгрижно като на дете, но Сузан бе намръщена, сякаш не харесваше сънищата си. Една къдрица небрежно бе паднала на лицето ѝ и Морисън нежно я отмести. Сузан измърмори нещо и с въздишка потъна в по-дълбок сън.

Шон се наведе до нея и в главата му нахлуха непознати досега мисли. Винаги я бе харесвал, ако го беше малко насърчила, можеше дори да я обикне. Ала не беше се случило. Тя винаги бе заета да се грижи за някого, за някоя от бездомните си патици или пък някой наранен, а той винаги имаше още някоя песен да изпее, друга чаша да пресуши, а най-често и двете. Сега вече бе твърде късно. Нещата се бяха променили, светът бе продължил напред и ако направеше онова, което смяташе да прави, никога нямаше да му се отдаде шанса да разбере дали би могъл да я обикне.