Грешката на президента

— И?… — едва проговори Саша, чувствайки как бясно тупа сърцето му.

Сивият мълчаливо му посочи с очи към Ира. Турецки припряно се освободи от ръцете й, започна да разкопчава окаляното й кожухче, после заведе хлипащата Ира в банята. Докато той се занимаваше с това, непознатият влезе в кухнята и без да моли за разрешение, сложи на печката чайника.

— Направи го по-сладък — каза той, като прибута към появилия се Турецки най-голямата от чашите. — Къде е захарта в тази къща? Нека да го изпие и да си ляга.

Ира беше уверена, че няма да заспи, но горещият сладък чай си свърши работата и тя почти веднага се унесе.

— Споменатите граждани седят в колата си на двора — без предисловия съобщи на Турецки непознатият, когато останаха само двамата. — Надявам се в следващия половин час никой да не ги намери там.

— Какво значи седят? — Саша смяташе, че се е нагледал на какво ли не, но чайникът едва не падна от ръцете му.

— Това значи, че под прозореца ти стои кола с четири млади, красиви трупа. — Мъжът завъртя на пръста си ключовете. — Когато си отида оттук, ще я захвърля в Москва-река. Или в Яуза. Още не съм решил.

Саша напълно допускаше, че ТЕ не са пратили за жената най-печените. Но все пак четирима. „Господи, откъде го довя този тип?!“ Той сложи чайника и попита:

— А ти кой си?

— Килър — прозвуча в отговор. — Наемен убиец. Ти с такива като мен не сядаш на една маса.

Турецки тихо седна на табуретката. Килърът взе чашката си и с видимо удоволствие започна да пие изгарящия чай.

Мислите на Турецки се впуснаха в луд галоп. Килър. При това не някакъв евтинджия, а професионал от лукс класа. На масата му. Четирима срещу един, да… Сивият взе от купичката късче вкоравено геврече и започна да го гризе, без ни най-малко да се смущава от внимателния поглед на Турецки. На Саша изведнъж му се стори, че е виждал някъде тази физиономия. Той направи неопределен жест във въздуха и попита полуутвърдително:

— Някъде сме се срещали, нали?

Килърът кимна.

— В Барашевската уличка. — Той се наведе, събу мокрите си чорапи и ги сложи на радиатора да съхнат. — Дали няма да ти се намерят сухи?

Саша механично се отправи към стаята, чувствайки как се руши мирозданието. Ира спеше, свита на кълбо и скрила глава под одеялото. Господи. Наемен убиец. Който я е спасил. От ОНЕЗИ. Който, между нас да си остане, и самия него тогава в оная уличка…

Тоест пълно побъркване.

Килърът нахлузи сухите чорапи, кимна му благодарно и доверително съобщи:

— Предлагат ми договор за теб, Александър Борисович.

Турецки не бягаше особено от боя и като стар самбист си го биваше в схватките. Именно благодарение на това обстоятелство той мигновено и съвсем определено разбра: нямаше никакъв шанс срещу посивелия светлоок човек, който спокойно разбъркваше чая с лъжичката си. Никакъв шанс. Ако този човек поиска, просто ще помръдне ръка и лъжичката, купена някога за шестдесет копейки, ще влети като куршум в окото на Турецки. Или в сърцето му. По избор.