Грешката на президента

— Благодаря, някой друг път… — забърза Турецки, на когото хич не му се искаше да се пъха в никакви мазета.

Той взе снимката от масата.

— И снимчицата ли вземате? — огорчи се старецът. — Жалко.

— Той въздъхна с искрено съжаление. — Ще се смеете на стареца, но тя ми напомни младостта. Фестивалът, гребната база на езерото, аз в униформа. Помните ли, тогава цялата милиция беше с ботуши? Приятно е понякога да си спомни човек.

— Да, но не мога да ви оставя снимката — твърдо каза Турецки. Той не започна да обяснява на стареца, че е опасно да я притежава и учителката от Князев вече се убеди в това.

— Жалко — пак каза старецът. — Аз на никого няма да я покажа, то и на кого ли. Макар че, знаете ли — продължи да говори той, докато изпращаше Турецки в антрето, — преди няколко години отидох за гъби през септември. Аз и тук бера по малко, но това е така за развлечение. „Тих лов“, както се изразяват писателите. А два-три пъти през сезона се отправям така капитално на лов. Тук си имаме гора, нали ви казах, но гъби няма, по-точно има, но и гъбарите са доста. Та значи аз знам много хубави места по-надалеч, там — старецът махна някъде зад прозореца — при Озерецкото водохранилище. Пътуването, разбира се, е доста неудобно. Но затова пък малко хора ходят. А аз заминавам вечерта с последния влак до Кубинка, а заранта тихичко си тръгвам и търся попътна кола до Руза. През последните години стана лошо с автостопа — не вземат, всеки бърза по своите си работи.

„И правилно“ — помисли Турецки, който вече започваше да се дразни от бъбривостта на старото ченге.