Големите малки лъжи [bg]

Селест седеше зад дълга маса с бяла покривка и чакаше да обявят името ѝ. Сърцето ѝ туптеше силно. Устата ѝ беше пресъхнала. Тя вдигна чашата с вода пред себе си и забеляза, че ръката ѝ трепери. Побърза да я остави; не беше сигурна дали ще успее да отпие, без да разлее.

Напоследък вече няколко пъти ѝ се случваше да говори в съдебна зала, но този път беше различно. Не искаше да плаче, макар Сузи да твърдеше, че е нормално и разбираемо, и дори много вероятно.

— Ще говориш за много лично и болезнено преживяване — каза ѝ. — Наясно съм, че искам от теб голяма услуга.

Селест погледна към малобройната публика от мъже и жени в костюми и вратовръзки. Безизразни лица на професионалисти; някои от тях изглеждаха леко отегчени.

„Винаги избирам някого в публиката — беше ѝ казал веднъж Пери, когато говореха за лекциите му. — Някое приветливо лице в центъра на тълпата, а после се изправям отпред и говоря на него или на нея, все едно сме само двамата.“

Беше изненадана да чуе, че Пери имаше нужда от каквито и да било техники. Той винаги изглеждаше толкова уверен и спокоен, когато говореше пред хора, като магнетична холивудска звезда в токшоу. Но Пери си беше такъв. От дистанцията на времето изглеждаше, че той всъщност бе живял живота си в състояние на постоянен, нискочестотен страх: страх от унижение, страх да не я загуби, страх от това да не бъде обичан.

За миг ѝ се прииска той да е тук и да чуе речта ѝ. Мислеше си, че той би се гордял с нея, независимо от темата. Истинският Пери би се гордял с нея.

Дали се заблуждаваше? Най-вероятно да. Напоследък често тънеше в заблуда — а може би не само напоследък.

През изминалата година най-трудно беше да контролира спонтанните мисли и емоции. Всяка сълза, изплакана заради смъртта на Пери, бе предателство спрямо Джейн. Беше глупаво, безразсъдно и погрешно да скърби за човек, способен да направи онова, което той бе направил. Не беше редно да плаче заради сълзите на синовете си, когато там някъде имаше още едно момченце, което дори не знаеше, че Пери е негов баща. Правилните емоции бяха омраза и гняв, и съжаление. Така трябваше да се чувства и беше щастлива, когато изпитваше всичко това, както често се случваше, защото това бяха уместни и смислени чувства, но после внезапно усещаше липсата му и се улавяше, че с нетърпение го чака да се прибере у дома след командировка, и тогава отново започваше да се чувства идиотски и си повтаряше, че Пери ѝ бе изневерил, и едва ли само веднъж.