Говорителя на мъртвите
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Говорителя на мъртвите». Краткое содержание книги:
След ужасната битка Ендър Уигин изчезва и на негово място се появява Говорителя на мъртвите, чийто мощен глас разкрива истината за Войната с бъгерите. И ето че сега, много години по-късно, е открита втора извънземна раса. И отново поведението на извънземните е непонятно и плашещо… отново умират хора. Само Говорителя на мъртвите, който всъщност е Ендър Уигин Ксеноцида, ще има смелостта да разнищи загадката и да стигне докрай.
— Искам да науча всичко — рече Миро. — Искам да знам всичко, да го събера, за да вникна какво означава.
— Чудесен проект — рече тя. — Ще стои много добре в биографията ти.
Ендър откри, че Олядо бе много по-добър пилот от него. Дълбочинното зрение на момчето бе по-силно, а когато включеше окото си към бордовия компютър, той фактически поемаше навигацията. Така Ендър можеше да посвети енергията си на наблюденията.
Пейзажът изглеждаше монотонен, когато предприеха първите си изследователски полети. Безкрайни прерии, огромни стада кабра, тук-там в далечината — гори; те, разбира се, не ги наближаваха, тъй като не искаха да привличат вниманието на прасенцата, които живееха в тях. Освен това търсеха дом за Царицата на кошера, а нямаше да е добре той да бъде близо до някое племе.
Днес се насочиха на запад, отвъд гората на Рутър, следваха малка рекичка до устието й. Спряха на плажа, вълните леко се носеха към брега. Ендър опита водата. Солена. Морето.
Олядо накара бордовия терминал да покаже карта на този район от Лузитания, да установи местоположението им. Гората на Рутър и останалите поселища на прасенца. Мястото бе добро и някъде дълбоко в съзнанието си Ендър усети съгласието на Царицата на кошера. Близо до морето, много вода и слънце.
Понесоха се ниско над водата срещу течението и след стотина метра брегът се надигна и се оформи като нисък скат.
— Може ли да спрем някъде тук? — попита Ендър.
Олядо намери място на петдесетина метра от върха на хълма. Върнаха се до брега на реката, където тръстиките бяха отстъпили място на тревата грама. Естествено, всяка река в Лузитания приличаше на тази. Ела с лекота бе документирала генетичните модели, веднага щом се сдоби с достъп до файловете на Новиня и получи разрешение да се заеме с проблема. Тръстики, които се възпроизвеждат ведно с мухите. Грама, която се съешава с водните змии. И безкрайният капим, който отърква пълните си с прашец коси о коремите на плодовитите кабри, за да се възпроизведе следващото поколение от произвеждащите тор животни. Преплетени в корените и стъблата на капима бяха топекосите, дълги, виещи се лиани, за които Ела бе доказала, че имат гени като тези на ксингадората, гнездящата на земята птица, която използваше живи растения за гнездата си. Същият сорт разделение по двойки продължаваше и в гората: червеите масиоси, които се люпеха от семената на мердоната и сетне раждаха семената на самата мердона. Пуладорите — малките насекоми, които се чифтосваха с храстите с лъскави листа в гората. И над всичко това — прасенцата и дърветата, на върха на своето царство, растение и животно, слели се в един дълъг живот.
Това бе списъкът, пълният списък на всички земни животни и растения в Лузитания. Под водата имаше много, много повече. Ала Десколадата бе превърнала Лузитания в монотонна планета.
Все пак, въпреки монотонността си, тя имаше своята особена прелест. Географията й бе толкова разнообразна, колкото и на която и да е друга планета — реки, хълмове, планини, пустини, океани, острови. Килимът от капим и горските масиви бяха фонът на симфонията от земни форми. Чувствителността на окото се изостряше от нагънатите хълмове, от оголените скали, долини и преди всичко от блещукането на водата на слънцето. Лузитания, както и Трондхайм, бе една от редките планети, в които господстваше един-единствен мотив, вместо да съществува цялото многообразие от възможности. При Трондхайм обаче това се дължеше на факта, че планетата бе на ръба на обитаемостта, климатът й едвам спомагаше за съществуването на земен живот. Климатът на Лузитания, почвата й плачеха за предстоящата оран, за кофата на екскаватора, за мистрията на зидаря. Съживете ме, сякаш викаше тя.
Ендър не усещаше, че обича този свят, тъкмо защото бе опустошен и безплоден като собствения му живот, ограбен и объркан още през детството му от събития, ужасни във всяко отношение — в по-малък мащаб, разбира се, но със същия ефект, който бе имала Десколадата върху този свят. Той обаче бе оцелял, бе намерил достатъчно силни нишки, които да издържат и да продължат да растат. От предизвикателството на Десколадата се бяха появили трите живота на „малките“. От Военното училище, от годините на изолация, се бе появил Ендър Уигин. Той подхождаше на този свят, сякаш го бе планирал. Момчето, което вървеше до него в тревата грама, чувстваше като свой истински син, сякаш го бе познавал от бебе. Знам какво е да съществува метална стена между мен и света, Олядо. Ала тук и сега направих така, че стената да падне: плътта докосва земята, пие вода, дава утешение, приема любовта.