Без дом
- Автор: Мало Гектор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Без дом». Краткое содержание книги:
Аз и Матиа се държахме за ръка и мисълта, че ще намеря родителите си, ме караше да му стискам ръката. Чувствувах нужда да му кажа, че сега съм негов приятел повече от всеки друг път и завинаги. Но вместо да излезем на полето, навлизахме в по-тесни улички и чувахме свирките на локомотива.
Тогава помолих Матиа да запита водача ни няма ли да стигнем най-после при родителите ми. Отговорът на Матиа бе отчайващ — той твърдеше, че чиновникът на Грейт и Гели казал, че никога не бил идвал в тоя разбойнически квартал. Матиа навярно се лъжеше, не е разбрал отговора. Но той настояваше, че thieves, английската дума, която чиновникът употребил, означавала на френски разбойници, уверен бил в това. Отначало се отчаях, после си казах, че чиновникът се бои от разбойници тъкмо защото ще навлезем в полето и че думата грийн, която се намира след Бетнал, се отнася за дървета и ливади. Споделих тая мисъл с Матиа и двамата се смяхме много над страха на чиновника. Колко глупави са хората, които не са излизали от градовете!
Но нищо не показваше, че наближаваме полето — нима Англия беше само един град от камъни и кал, който се нарича Лондон? Тая кал нахлуваше и в колата ни и покриваше и нас самите с черни пръски. Отдавна около нас вече се носеше неприятна миризма. Всичко това показваше, че се намираме в някакъв лош квартал, навярно последния, преди да навлезем в ливадите на „Бетнал Грийн“. Струваше ми се, че се въртим на едно и също място и от време на време нашият кочияш забавяше хода, сякаш не знаеше вече къде се намира. Най-после той спря изведнъж и прозорчето се отвори.
Тогава започна разговор или по-право спор. Матиа ми каза, че му се струва, че нашият кочияш не иска да кара по-нататък, тъй като не знае пътя. Той искал обяснения от чиновника на Грейт и Гели, а чиновникът продължавал да отговаря, че никога не е идвал в тоя разбойнически квартал. Чух думата thieves. Сигурно тук не е „Бетнал Грийн“. Какво ли ще стане? Спорът през прозорчето продължаваше и кочияшът и чиновникът, еднакво ядосани, си разменяха реплики през този отвор.
Най-после чиновникът, след като даде пари на кочияша, който мърмореше, слезе от колата и пак ни каза „пет, пет“ — ясно беше, че и ние трябва да слезем. Намирахме се в кална улица, сред мъглата. Един дюкян беше бляскаво осветен и светлината, пречупена от огледалата, от позлатата и от четвъртитите бутилки, се разливаше по улицата, пробила мъглата до ручея. Беше кръчма или както англичаните я наричат, gin palace, където продават хвойнова ракия и всякакви други ракии, добити от зърнени храни или от цвекло.
— Пет, пет — каза водачът ни. И влязохме с него в тоя gin palace. Ясно, сбъркали бяхме, като мислехме, че се намираме в беден квартал. Никога не бях виждал по-разкошно заведение — цялото беше в огледала и позлата. Тезгяхът беше сребърен. Ала хората, които стояха прави пред тоя тезгях или се бяха опрели о стените или бъчвите, бяха дрипави. Някои нямаха обувки и босите им крака, шляпали в калните локви, бяха черни, сякаш намазани с вакса, която още не беше изсъхнала. На тоя хубав сребърен тезгях нашият водач си поръча чаша бяло питие с приятна миризма. След като го изпи на един дъх със същата жажда, с която поглъщаше преди малко мъглата, той поведе разговор с човека с голи до лактите ръце, който му го поднесе. Не беше трудно да се отгатне, че разпитва за пътя, и нямаше нужда да питам Матиа.
Пак тръгнахме подир нашия водач. Сега уличката беше толкова тясна, че въпреки мъглата виждахме къщите и от двете й страни. Въжета бяха опнати във въздуха от една къща до друга и тук-таме по тия въжета висяха долни дрехи и дрипи. Навярно те бяха прострени да съхнат. Къде ли отиваме? Започнах да се тревожа и от време на време Матиа ме поглеждаше, но не ме разпитваше.
От улицата преминахме в уличка, после в двор, после пак в уличка. Къщите бяха по-бедни, отколкото в най-бедното френско селце. Много от тях бяха дъсчени, като плевни или обори, но бяха жилища. По праговете им се виждаха насядали полуоблечени жени и деца.
Когато някоя светлинка ни позволяваше да видим малко по-ясно наоколо, забелязвах, че жените бяха бледи, светлите им като лен коси падаха на раменете им. Децата бяха почти голи — малкото дрешки, които имаха на гърба си, бяха дрипави. В една уличка видяхме свине, които се ровеха в локва, отдето се носеше отвратителна миризма. Нашият водач скоро се спря. Навярно се беше заблудил. Но в същия миг към нас се приближи мъж, облечен в дълъг син редингот и с шапка с лачена каишка. На ръката му имаше черна и бяла нашивка. На колана му висеше калъф. Беше полицай.