Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Лорен! — извика Женевиев.
— Не се безпокойте, скъпа. Провидението някак си беше устроило цялата работа. Представете си, зрителите, вместо да чакат пред съдебната палата, както имат обичай, се бяха струпали на брега. „Я виж — рекох си, — някое куче се е удавило. Дали и нашият Димер не е там?“ Давенето на куче е интересна работа. Приближавам се до брега и забелязвам, че се е събрало голямо множество, вдигат ръце нагоре, навеждат очи надолу, викат: уви! Викаха така силно, че ечи цялата река. Приближавам се още по-близко и знаете ли кого виждам?
— Димер — отвърна Морис мрачно.
— Да, но как можа да се сетиш? Как можа — тъй скоро? Да, Димер, приятелю. Димер, който сам си разпорил корема. Нещастникът се е самоубил, както се вижда, тъй като го е борила съвестта.
— А! — възкликна Морис с още по-мрачна усмивка. — Така ли ти се струва?
Женевиев отпусна глава в шепите си. Тя не можеше да понесе толкова сътресения едно подир друго.
— Да, така ми се стори, тъй като до трупа откриха сабята му окървавена. Освен ако… се е сбил с някого…
Без да каже нищо, възползвал се от момента, че Женевиев не гледаше към тях, Морис разтвори дрехата си и показа на Лорен кървавата си жилетка и риза.
— А, това е вече друга работа — каза Лорен. И протегна ръка на Морис.
— Сега — рече на ухото му, — тъй като изобщо не ме претърсваха, когато влизах, — казах, че съм помощник на Сансон — ножът е още у мен и ако се отвращаваш от гилотината…
Морис с радост грабна оръжието, но не направи нищо.
— Не — рече той, — тя… не бива да я оставям сама… И върна ножа на Лорен.
— Имаш право — рече Лорен. — Да живее машината на господин Гилотен! Какво е машината на господин Гилотен? Тя осигурява едно просто натискане по врата, както казваше Дантон. А какво чак толкова е едно натискане по врата?
С тези думи той хвърли ножа между групичката на осъдените.
Някакъв мъж го взе, заби го в гърдите си и веднага падна мъртъв на пода.
В същата минута Женевиев направи рязко движение и изпищя силно и пронизително.
Сансон бе сложил ръката си с кожената ръкавица върху рамото й.
LIII
От писъка на Женевиев Морис разбра, че вече няма време.
Любовта може да извиси душата до героизма; любовта може, пряко природния инстинкт, да накара едно създание дори да пожелае смъртта. Но във всеки случай тя не премахва страха от болката. Явно Женевиев приемаше по-търпеливо и по-религиозно смъртта, след като бе разбрала, че Морис ще умре с нея. Но чувството за вина не изключва страданието: да напуснеш този свят, не значи само да паднеш в онази бездна, която се нарича неизвестност, а още и да се измъчваш при падането.
Само с един поглед Морис обгърна всичко, което имаше още да стане.
Сред залата лежеше труп, от гърдите на който жандармът беше измъкнал ножа. Човекът беше избързал да извади оръжието, за да не би някой от останалите да си послужи с него.
Наоколо бе пълно с неми хора. Едни, без да обръщат капка внимание на това, което ставаше край тях, с моливче записваха нещо на някакви листчета, записваха думи без всякакъв смисъл и връзка, други си стискаха ръцете, трети като луди повтаряха някое скъпо име, четвърти обливаха някой портрет със сълзи. Имаше и хора, които бълваха бесни проклятия и псувни против тиранията, наречена република, комуна, народна власт.
Сред целия този ужас Сансон, натежал не толкова от петдесет и четирите си години, колкото от тежестта на скръбната си служба, даваше съвети на някои, на други — по някое тъжно наставление и насърчение. Той не преставаше да казва и по някоя християнска думичка — както на отчаяните, така и на разгневените осъдени.
— Моля, гражданко — рече той на Женевиев, — вие трябва да си свалите кърпата, за да мога да събера и отрежа косите ви.
— Хайде, скъпа, кураж — каза й меко Лорен.
— А не може ли аз да събера косите на госпожата? — попита Морис.
— О,да! — извика Женевиев. — Той! Моля ви, господин Сансон!
— Може — рече палачът и отвърна лице.
Морис развърза вратовръзката си, Женевиев я целуна, още топла от врата му, а после, като коленичи пред момъка, му поднесе очарователната си глава, която в скръбта бе станала още по-хубава, отколкото бе някога в радостта.
Когато Морис свърши зловещата си работа, ръцете му тъй силно трепереха, че Женевиев се принуди да му извика:
— О, аз имам кураж, Морис! Сансон се обърна повторно.