Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Писарят подскочи на мястото си.
— Ти — каза той — искаш главата ми, гражданино!
— О, не — възрази Димер, — искам ти само една карта…
— Ще наредя да те арестуват, нещастнико! — рече писарят! с последни останки от твърдост в гласа си.
— Кажи — рече спокойно Димер. — Но аз веднага ще те обадя като мой съучастник и вместо сам да отида в небезизвестната зала, ще имам теб за другар!
Писарят посиня.
— Ах! — възкликна безпомощно той. — Злодеецо ниеден!
— Няма какво да говориш за злодейства — сопна се Димер. — Просто имам нужда да кажа нещо на жена си и ти искам една карта, за да ме пуснат при нея.
— Я помисли малко — рече писарят. — Толкова ли се налага да разговаряш с нея?
— Ако не се налагаше, нямаше да рискувам главата си за това.
Обяснението като че ли убеди донякъде писаря, Димер забеляза, че той се колебае.
— Хайде — каза му той, — успокой се. Никой няма да научи. По дяволите, не ти ли се е налагало и друг път да вършиш подобни неща, та се безпокоиш толкова много?
— Много рядко — призна си писарят. — Но ти май нямаш конкурент. Я чакай да си помисля малко. Има и друг начин да се уреди цялата работа.
— Ако има, добре. И аз това желая.
— Има, и дори е много по-удобно. Ти влез през вратата на осъдените. За влизане през тази врата няма нужда от карта. След като поговориш с жена си, извикай ме. Ще наредя да те пуснат.
— Много хитро е и за мен като начин — рече Димер. — Но, за нещастие, един лош слух се носи из града…
— Какъв слух?
— Един нещастен гърбушко искал да влезе в архивното отделение. Но сбъркал и влязъл в залата, за която ни е думата. Влязъл човекът през вратата на осъдените, вместо да влезе през голямата врата. Е, след като нямал никаква карта, така и не го пуснали да си отиде. Обяснили му ясно и просто, че щом вече е влезнал през вратата на осъдените, и той е осъден. Той протестирал, клел се, викал, кряскал и виел — никой не му помогнал, никой не му отворил вратата. Тъй щото, въпреки всичките му протести, при всичките му клетви, кряскания, вайкане и вой, палачът първо отрязал косата му, а след това и главата. Та дали всичко това е истина, писарю? Ти знаеш повече работи от другите хора…
— Уви, да! Истина е — рече писарят разтреперан.
— Е, след като е истина, за луд ли ме вземаш да вляза и аз през тази врата?
— Но аз съм тук!
— Ами ако някой те извика случайно навън, ако нещо, не дай Боже, се случи с теб, ако забравиш?…
Димер безмилостно наблегна на последните думи.
— Ако ме забравиш?
— Не, аз ти обещавам…
— Не бива, не бива — великодушно възрази Димер. — Това може да те компрометира. Ще видят, че разговаряш с мен. И да ти кажа право — не ми се иска така, предпочитам да ми дадеш карта.
— Невъзможно е — увърташе писарят.
— Като е така, приятелю, ще си отворя устата и ти ще станеш причина заедно да направим една разходка до Площада на революцията.
Полумъртвият писар подписа една карта за приносящия гражданин.
Димер я грабна и веднага отиде да заеме мястото си в съда, за което вече сме информирани.
Читателят знае какво стана после.
След раздялата си с Димер писарят, за да избегне всякакво обвинение в съучастие, остави канцеларията на първия си помощник и отиде да седне при ФукеТренвил.
В три и десет Морис благодарение на картата, която бе взел от Димер, безпрепятствено влезе през фаталната врата.
Като казваме фатална врата, ние преувеличаваме, тъй като имаше две врати: голяма, през която влизаха и излизаха онези, които имаха карти, и малка, през която влизаха само онези, които отиваха на ешафода. Залата, където влезе Морис, имаше две отделения. В едното стояха чиновниците, натоварени да записват всеки влизащ. В другото отделение, където единствените мебели бяха няколко дървени чина, се затваряха новодошлите и новоосъдените, което всъщност беше едно и също.
Залата бе мрачна, осветена само от прозорчетата на една от съседните канцеларии.
В единия ъгъл се беше облегнала полужива жена, цялата в бяло.
Пред нея със скръстени ръце стоеше човек, който тръскаше от време на време глава, без да смее да каже нещо от страх да не възвърне мислите, които бяха накарали жената да си загуби ума.
Покрай тези две лица безразборно сновяха другите осъдени. Едни от тях плачеха, други пееха патриотични песни, трети се разхождаха бързо, за да прогонят мислите, които разяждаха разума им.
Залата твърде справедливо можеше да се нарече преддверие на смъртта, тъй като — освен чиновете — вътре имаше и няколко носилки, постлани със слама. Те служеха на осъдените за почивка, да го кажем по-точно — за предварителни временни гробници.