Островът от предишния ден
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Толя Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът от предишния ден». Краткое содержание книги:
Този път Еко е избрал XVII век за своята виртуозна игра с огледала, в които се мяркат образите на Галилей, Монтеверди, Караваджо, Сервантес, Рубенс, Шекспир, Вермеер, Паскал… Дневник на корабокрушенец, загадъчен остров, заговори, любовни послания и афоризми — какво ли няма в този превъзходен роман, една истинска енциклопедия, чието богатство предизвиква читателя, мобилизира ума и сетивата му, поднася му ключ към отминалото хилядолетие.
Имаше изписани на многоцветни ивици, кои по дължина, кои по ширина, кои полегато, други пък на вълни. Имаше инкрустирани с камъчета от причудливо подредени шарки, някои петнисти или зърнисти, други мозаични, пръскани, осеяни с най-ситни точици или прорязани от жилки като мраморите.
Други още с рисунък на серпентини или плитки от синджирчета. Имаше обсипани със скъпоценности, изпъстрени с гербове и розетки. И една, най-прекрасна измежду всичките, като че ли цялата замрежена с шнурчета, които образуваха два наниза от грозде и мляко; и беше чудо, че нито веднъж не пропускаше да се върне горе нанизът, който беше минал отдолу, сякаш беше работа на ръката на художник.
Едва тогава, виждайки на фона на рибите кораловите форми, които не бе могъл да разпознае от пръв поглед, Роберто различаваше кичури банани, панери с хлебчета, кошници с бронзови мушмули, над които минаваха канарчета, гущери, колибри.
Намираше се над градина, не, беше се заблудил, сега приличаше на вкаменена гора, образувана от руини на гъби — и това не, беше измамен, сега бяха ридове, чупки, урви, ями и пещери, всеобщо свлачище на живи камъни, върху които една не земна растителност се съчетаваше в разлати, валчести или люспести форми, надянали сякаш ризници от гранит, или пък възлести, или сгушени в себе си. Ала колкото и различни да бяха, всичките смайваха с кокетност и приветливост дотолкова, че и работените с привидна небрежност, уж надве-натри, носеха своята недодяланост с величие и изглеждаха като чудовища, но с хубост.
Или още (Роберто зачерква и поправя, и не сполучва да предаде, също като онзи, който трябва да опише за първи път квадратен кръг, равнинен скат, шумна тишина, нощна дъга) онова, което виждаше, бяха дървета от цинобър.
Може би от премного сдържане на дъха си се беше замаял, водата, която нахлуваше в маската, му замъгляваше формите и отсенките. Подаде глава навън, за да поеме въздух в дробовете си, и заплува пак покрай дигата. Следваше гънките и цепнатините й, където се отваряха кредни коридори и в тях се провираха пияни арлекини, а върху една издатина съгледа да се излежава рак с каймачен гребен, движен от бавно дихание и полюляване на щипки над мрежа от корали (тези вече подобни на онези, които познаваше, но разположени като ястията на вълшебната покривчица, които не се свършват никога).
Това, което виждаше сега, не беше риба, ала не беше и листо; положително беше нещо живо, като два широки резена от белееща се материя, поръбени с кърмъз, и ветрило от пера; а там, където се очакваха очи, шаваха два рога от червен восък.
Тигрови полипи, които в безсрамното си гърчене откриваха в средата голяма бърна с телесен цвят, докосваха плантации от белезникави членове с амарантови главички; розови рибки с маслинени точици докосваха пепеляви китки карфиол, опръскани с алено, грудки на ивици от потъмняла мед… Виждаше се и порестият черен дроб с цвят на минзухар на някакво голямо животно или фойерверк от яркосребристи арабески, четини от бодили на кървавочервени капки и най-сетне нещо като потир от унил седеф…
Този потир му се стори по едно време като урна; помисли си, че сред тези скали беше погребан трупът на отец Каспар. Невидим вече, ако действието на водата го беше отпърво покрило с коралови хрущяли; но смучейки земните сокове от това тяло, коралите бяха взели образа на градински цветя и плодове. Може би след малко щеше да разпознае бедния старец, превърнал се в създание, непознато дотогава там долу: кълбото на главата, направено от мъхнат кокосов орех; две повехнали ябълки, съставляващи бузите; очите и клепачите, станали две стипчиви зарзали; носа от кострец, възлест като животинска фъшкия; отдолу, вместо устни, сухи смокини; глава цвекло с коренището й накрая за брадичка и сбръчкан бодил за гръклян; на слепоочията две кестенови обвивки вместо кичури, а за уши — двете черупки на разполовен орех; пръсти от моркови; пъпеш за корем; коленете — две дюли.
Как можеше Роберто да храни толкова гробовни мисли в тъй гротескна форма? В съвсем друга форма останките на клетия приятел биха провъзгласили тук своето съдбовно „Et in Arcadia ego“271…
Ето, може би под формата на череп на онзи чакълест корал… Този двойник на камък му се стори вече изтръгнат от гнездото си. Дали от жал при спомена за покойния учител, дали за да отнеме на морето поне едно от съкровищата му, го взе; и тъй като за този ден беше видял предостатъчно, притисна плячката към гърдите си и пое обратно към кораба.
271
Et in Arcadia ego (лат.) — И ето ме в Аркадия. — Б.пр.