Отмъщението на Монца

Думите бяха на буца в гърлото й.

— Моля те, Коска. Трябва…

— Не трябва да правя нищо. Квит сме, не помниш ли? Даже повече, бих казал. Изчезвай, влечуго, преди да те пратя в буркан на Орсо. Северняко, искаш ли работа?

Здравото око на Тръпката се плъзна по Монца и за момент тя беше сигурна, че ще отговори с да. Но той бавно поклати глава.

— Ще остана с вожда.

— Лоялност, а? — Коска изсумтя. — Внимавай с тези глупости, може да те убият! — Чу се разпокъсан смях. — В Хилядата меча няма място за лоялност, нали, момчета? Няма да търпим подобни детинщини! — Още смях. Поне двайсет корави усмивки, прицелени в Монца.

Чувстваше се замаяна. Шатрата й се струваше едновременно твърде ярка и твърде тъмна. Носът й усещаше всички миризми — на потни тела, на алкохол, на развалена храна и на нужник, изкопан твърде близо до щаба, и стомахът й се преобърна, в устата й загорча. Лула, за бога, лула! Обърна се, насмалко да се олюлее, разбута двама засмени мъже и излезе от шатрата в ярката сутрин.

Навън беше още по-зле. Слънчевата светлина я заслепи. Лица, десетки, безброй очи, вперени в нея. Съдийско жури от отрепки. Опита се да гледа напред, винаги напред, но не можеше да удържи треперещите си клепачи. Искаше да върви по стария начин, но коленете й трепереха толкова силно, че сигурно се чуваше пляскането им в панталоните. Все едно бе складирала целия страх, слабост и болка. И сега всичко се бе изляло в една огромна вълна и я помиташе. Кожата й беше ледена от студена пот. Ръката я болеше, чак до врата. Виждаха каква е наистина. Виждаха, че е загубила. Самотен инвалид с кърваво минало, точно както бе казал Коска. Стомахът й се сви и в гърлото й се надигна жлъчка. Светът се разлюля.