Отмъщението на Монца

Монца отметна качулката си.

— Кой мислиш, Секо?

Думите замръзнаха на езика му и той свали копието, докато минаваха покрай него.

В лагера мъжете закусваха и си стягаха багажа за поход. Неколцина вдигнаха глави, докато двамата с Тръпката минаваха по пътеката, или по-скоро по калния проход между палатките. Някои се позагледаха. Към тях се присъединиха други и почнаха да я следват от разстояние.

— Това е тя.

— Муркато.

— Жива е!

Монца минаваше покрай тях по обичайния си начин. С изправени рамене, вдигната брадичка, презрителна усмивка и без да се оглежда. Сякаш бяха нищо. Все едно тя бе по-добро животно. През цялото време се молеше да не осъзнаят това, което не бяха разбрали през годините и което я ужасяваше до дъното на душата й.

Че всъщност не знае какво прави и един нож може да я убие, както всеки друг човек.

Никой не се опита да я заговори, нито да я спре. Наемниците бяха страхливци, дори повече от обикновените хора. Мъже, които убиват, защото това е най-лесният начин да си вадят хляба. Наемниците нямаха лоялност. Нито към водачите си, нито към работодателя си.

Точно на това разчиташе.

Палатката на капитан-генерала беше издигната на една височинка на голямата поляна. Червеното знаме висеше отпуснато над кърпените й платнища. Монца смуши коня си по-бързо и накара двама мъже да отскочат от пътя й. Опитваше се да не показва нервите, които вече кипяха в гърлото й. И така си беше сериозен риск. Ако покажеше и капка страх, с нея щеше да е свършено. Смъкна се от коня и уви безгрижно юздите около някакво дръвче. Заобиколи една вързана коза и тръгна към палатката.

Нокау, гуркулският изгнаник, който я охраняваше през деня още от времето на стария Сазине, стоеше зяпнал и дори не беше извадил огромния си ятаган.

— Затвори си устата, Нокау. — Тя протегна ръка и бутна отпуснатата му челюст с ръкавицата, така че зъбите му изтракаха. — Някое пиле ще си свие гнездо. — Мина покрай него и влезе в шатрата.

Същата маса, макар че картите изобразяваха други местности. Същите флагове, някои от които бе спечелила тя, при Суит Пайнс, Хай Бенк, Муселия и Каприл. И същият стол естествено, който Сазине уж бе откраднал от трапезарията на херцога на Чезале в деня, когато формирал Хилядата меча. Стоеше празен върху два сандъка и очакваше задника на новия капитан-генерал. Нейният задник, ако Орисиите бяха милостиви.