50 нюанса по тъмно

 След няколко минути направихме остър завой наляво и се озовахме пред близо двуметрова стена от пясъчник с орнаментиран бял метален портал. Крисчън натисна бутона на електрическия прозорец, който с тихо жужене потъна във вратата, въведе някакъв номер на клавиатурата и порталът гостоприемно се отвори.

 Крисчън се обърна към мен. Лицето му изглеждаше променено — неуверено, дори нервно.

 — Какво има? — попитах. Не успях да скрия тревогата си.

 — Една идея — тихо отвърна той и потегли напред.

 Движехме се по обточена с дървета алея, широка колкото да се разминат две коли. От едната страна дърветата всъщност си бяха гъста гора, а от другата зад тях имаше огромен участък, който трябваше да е някогашна нива, оставена на угар, сега обрасла с трева и диви цветя, които придаваха на мястото идиличен селски вид. Привечерният вятър пращаше леки вълни по повърхността на тревата и късното слънце позлатяваше цветята. Прелестна, абсолютно ведра картина — и изведнъж си се представих легнала в тревата, вперила очи в ясното синьо лятно небе. Тази мисъл ме развълнува и в същото време, кой знае защо, ме изпълни с носталгия. Странно.

 Алеята зави към дъговидна отбивка пред внушителна къща от розов пясъчник в средиземноморски стил. Приличаше на дворец. Всички лампи светеха, всички прозорци сияеха ярко в здрача. Пред четириместния гараж беше паркирано готино черно беемве, но Крисчън спря пред портика.

 Хмм… зачудих се кой живее тук и защо му отиваме на гости.

 Крисчън ме погледна нервно, угаси мотора и ме попита:

 — Ще се опиташ ли да подходиш непредубедено?

 — Крисчън, опитвам се да подхождам непредубедено, откакто се запознах с теб — отвърнах малко намръщено.

 Той се усмихна иронично и кимна.

 — Точна забележка, госпожице Стийл. Да вървим.

 Тъмната дървена врата беше отворена. На прага ни чакаше жена с тъмнокестенява коса, искрена усмивка и ярколилав костюм. Добре че бях облякла новата си синя рокля, за да направя впечатление на доктор Флин. Е, не бях на супервисоки токчета като нея, но пък не бях и по дънки.

 — Добър вечер, господин Грей. — Жената се усмихна любезно.

 — Добър вечер, госпожице Кели — учтиво я поздрави Крисчън. Ръкуваха се.

 Госпожица Кели ми се усмихна и ми подаде ръка. Стиснах я. Забелязах, че се е изчервила и хвърля на Крисчън замечтани погледи, сякаш казващи: «Страхотен е, ще ми се да беше мой».

 — Олга Кели — представи се тя.

 — Ана Стийл — отвърнах. Каква беше тази жена? Тя се отдръпна настрани и ни покани вътре. Когато влязох, ме очакваше поредният шок. Къщата бе празна — съвсем празна. Намирахме се в голямо външно антре. Избелелите стени бяха светложълти, с петна, показващи къде са висели картини. Бяха останали само старомодните кристални полилеи. На пода имаше овехтяло дюшеме. От двете ни страни имаше затворени врати, но Крисчън не ми даде време да проумея какво става.

 — Ела — каза той, хвана ме за ръка и ме поведе през сводестия портал пред нас в по-голям вътрешен вестибюл. В центъра му се издигаше вито стълбище с разкошен железен парапет. Крисчън обаче продължи към дневната, в която имаше само един голям избелял златист килим — най-големият, който бях виждала. А, имаше и четири кристални полилея.