Хотели - Първа стая

Ефектът, който се опитвах да постигна, бе съсредоточен в това лично местоимение, което поставяше него и мен в една категория. И двамата бяхме журналисти въпреки огромната разлика във възрастта и опита.

- Само не ми пейте песента, че почтеността се изхабявала с годините. Не, Ел, тъкмо вие не!

Сега бе негов ред да прибегне до намеци. Това „вие“, на което бе натъртил, не бе отправено към младата жена, която стоеше пред него, а към любовницата, с която преди няколко месеца бе спал в хотел „Шарм“ срещу няколко банкноти. Въпреки риска реших да поема по опасния път, който той така категорично бе открил пред мен:

- Вие приемате така нещата, Франсоа. Това е вашият избор - блъфирах аз. - А моят ще бъде да разкрия пред Давид как двамата с вас приключихме онази вечер.

- Никога няма да го направите - възрази той, опитвайки се да убеди сам себе си. - Прекалено много имате да губите.

- Грешите. Вече изгубих най-важното.

- И какво е то?

- Илюзиите си. За него... за вас.

Ядосано се престорих, че си тръгвам, като подръпнах полата си, преди да стана, но той ме хвана за ръката и я притисна към кафявото дърво на малката маса.

- Почакайте...

- Оставете ме - тихо се сопнах аз.

- Онова, което ми разказахте, е нищо в сравнение с материалите, с които разполагам за групата „Барле“..

Той ме пусна, сигурен, че е успял да привлече вниманието ми.

- Наистина ли? - предизвиках го аз да каже нещо повече.

- Наистина.

Неочаквано отпусна рамене, сякаш ненадейно притиснат от невидим товар. Изглеждаше предварително съкрушен от онова, което се канеше да ми каже. Погледът му за момент се зарея към отворените арки, през които до нас достигаше свеж зефир. Не носеше слънчеви очила и присвиваше очи на светлината, като огряваше нашия край на терасата.

Дръпна се на сянка и ми хвърли двусмислен поглед, който можех да разтълкувам единствено по следния начин: аз бях едновременно най-лошото и най-доброто нещо, което му се бе случвало. Проклятие, но също така сгоден случай, какъвто скоро нямаше отново да му се предостави. Сгоден случай да разкъса веднъж завинаги веригата, която открай време го приковаваше към Давид. За него бе ударил часът на реванша. Часът, когато щеше да захапе ръката, притискала го толкова дълго. Прекалено дълго.

- Вече се разбрахме - заговори отново той. - Никога не сме се виждали и никога не съм ви казвал това, което предстои да чуете.

- Съгласна съм.

Той отпи две глътки от бирата си и започна да говори с все още малко пяна върху горната устна. Тънка устна, която се бе притискала до моите устни през онази вечер, помислих си аз, донякъде смутена от това колко неуместна бе в този момент подобна асоциация.

- Групата „Барле“ не се занимава само с телевизия във Франция.

- Знам това.

- Разбира се... Онова, което не знаете, е, че в някои други страни същата тази група извършва не съвсем конвенционални дейности.