Бурята
- Автор: Шустерман Нийл
- Серия: Дъгата на косата #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Orange Books
- ISBN: 978-619-171-069-0
- Переводчик: Гергана Минкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бурята». Краткое содержание книги:
— Намери утеха в това.
А жената отрони:
— Благодаря, Косач Кюри.
Тя положи внимателно главата ѝ долу, а останалите Косачи последваха примера ѝ, вложили цялото си сърце, състрадание и обич. Това вдъхна такава утеха, че накрая се тълпяха около тях с молби да са следващите Прибрани.
Накрая останаха само Косачите, а нивото на водата бе на няколко етажа под тях. Косач Кюри призова:
— Да приключим.
Тя стана свидетел как последните Косачи на Ендура се позоваха на седмата заповед и се подложиха на Самоприбиране. После опря ножа в собственото си сърце. Някак странно и неестествено бе върхът му да сочи навътре. Имала бе дълъг живот. Пълноценен живот. За някои неща съжаляваше, с други се гордееше. Бе дошло възмездието за ранните ѝ дела — възмездието, което бе чакала през всички тези години. Изпита почти облекчение. Единствено би искала да присъства и да види Анастасия съживена, когато сейфът един ден бъдеше изваден от океанското дъно. Но бе длъжна да приеме, че каквото и да се случеше, щеше да се случи без нея.
И тя притисна острието навътре, право в сърцето си.
Падна на земята само секунди, преди морето да я залее, но знаеше, че смъртта ще го изпревари и ще я отнесе по-бързо. А пронизването болеше по-малко, отколкото си бе представяла, което я накара да се усмихне. Наистина беше добра. Много, много добра.
В Хранилището на реликвите и бъдещето Роуан и Цитра усетиха потъването на Ендура само като плавно движение надолу, подобно на спускане с асансьор. Магнитното поле, което държеше куба увиснал в пространството, притъпи усещането им за падане. Електричеството можеше да издържи, докато не се удареха в пясъка, магнитното поле щеше да притъпи мощта на сблъсъка с дъното, намиращо се на три километра под тях. Накрая токът щеше да угасне. Вътрешният куб щеше да се прилепи към дъното на външния, през стоманената му повърхност щеше да бъде изведена всичката топлина и да настане смъртният студ. Но още не.
Роуан огледа сейфа около тях и пищните роби на Косачите.
— Хей — подвикна. — Какво ще кажеш да си Клеопатра, а аз Прометей?
Отиде до манекена, върху който бе виолетово-златистата роба на Върховното острие Прометей и я облече. Изглеждаше царствен — сякаш роден да я носи. После взе робата на Клеопатра, изработена от коприна и паунови пера. Цитра остави собствената си роба да падне на земята и той нежно плъзна тази на великата основателка върху раменете ѝ.
За него тя приличаше на истинска богиня. Единственият начин да бъде изобразена вярно, би бил с четката на художник от Епохата на смъртните, способен да обезсмъртява света с много повече истинност, отколкото бе по възможностите на действителното безсмъртие.
Когато я взе в прегръдките си, внезапно вече нямаше значение какво се случва извън мъничката им затворена вселена. В тези последни минути на настоящия им живот най-сетне бяха само двамата, най-сетне завършени, двете половини на цялото се сляха в едно.
47.
Шум и тишина
Докато Ендура се спускаше към дъното на Атлантическия океан, сърцето, което бе биело в продължение на двеста и петдесет години, това издръжливо сърце, престана да се държи, а светлините на камерата в камерата угаснаха…
… Бурята запищя.
Започна се с аларми навред по света. Отначало бяха само няколко, но все нови се присъединяваха към какофонията. Пожарни аларми, сирени против торнадо, звънци, свирки, милиони тръби — всички екнаха в дружен и печален вой, но все още не бе достатъчно. Оживя всеки високоговорител на всяко електронно устройство в света, а по целия свят хората паднаха на колене, затулили уши с длани, за да се защитят от оглушителния писък, ала нищо не можеше да уталожи гнева и отчаянието на Бурята.
Воят ѝ изпълваше света в продължение на десет минути. Отекна в Гранд Каньон, сред ледниковите шелфове на Антарктида, сред склоновете на Маунт Еверест, разпръсна стадата в Серенгети. Нямаше живо същество на Земята, което да не го чу.
А когато секна и тишината се върна, всички знаеха, че нещо се е променило.
— Какво беше това? — питаха се хората. — Кое би могло да го причини?
Никой не знаеше със сигурност. Никой освен тоналистите. Те знаеха точно какво е. Знаеха, защото го бяха очаквали през целия си живот.
Беше Великият резонанс.
В манастир в малък средмерикански град Грейсън Толивър свали ръце от ушите си. През прозореца му откъм градината долу се носеха викове. Дали бяха викове на болка? Той бързо излезе от спартанската си стая и завари тоналистите, крещящи не в агония, а от възторг.